Син понеделник и млечна мъгла.
Недоумявам как ще слушам слънчевата боса-нова на французите, още повече в затворено пространство. На всичкото отгоре - обогатено със столчета, подредени в два сектора в зала 3 на НДК. Е, щом на някого му се седи... За минути междинното пространство се уплътнява с хора. По някое време след 20 часа разговорите за алкохол и музика секват и The Dawn Оf Innocence най-сетне се спуска над нас.
Nouvelle Vague.
Лизет Алие е окована в черни плисета – колко френско. Стартират с "Lullaby". Парадоксално? Така е. С намесата на Зула, меланхоличният уют от The Cure се превръща в чувствена и почти страховита пантомима. Докато успея да затворя зейнала уста и да прибера спрасканите от възторг останки от чашата си, настроението се обръща на 180 градуса с "Blister In The Sun" - най-известното парче на Violent Femmes (освен ако не сте фенове на първия Гарван). Понякога си мисля, че са решили да направят кавър на това само заради името на групата. Вярно - Nouvelle Vague е формация, концептуализирана и управлявана от мъже, но чарът ѝ е в женските гласове (и тела, няма какво да увъртаме). Отделно първичната мощ, която се излъчва от трите певици, въпреки (или поради) факта, че танцуват по бельо. По повод предишния концерт, Лизет философски отбелязва, че много неща са се променили и все пак всичко е същото. "Е, тогава бях с жълта рокля, а сега нося черна", певицата кокетничи с маниер по-френски от фромаж, нищо, че уж е кубинка. "На всички, които са самички вкъщи" – посвещава тя "Dancing With Myself". Иронично, общо-взето сами си танцуват на сцената. Публиката е твърде уплътнена, за да мърда много-много. Жалко. Мелани Пейн пърха като пчеличка и не знам дали има причинно-следствена връзка между това и меденото ѝ гласче. Е, "Blue Monday" вкарва по-тежка линия, но "A Forest" връща лиричното настроение. Чакай, каква лирика, когато Зула едва ли не посича Лизет с тояга светлина.
Въпросната Лизет забива баш гвоздея с умопомрачително изпълнение на "Human Fly". Когато не се глези, прилича на човек, който закусва мюсли с водка и ще надживее всичките ти внуци. Всичко е в рамките на нормалното докато ни кара просто да жужим с нея. След като започва да пее, мозъкът се разпилява на малки тресчици обожание и всяка една обозрима уста зейва благоговейно. Дивата емоция на Лизет обхваща континенти и хилядолетия боготворене на жената. В студийния запис това просто не съществува.
"Master Аnd Servant". Преди мразех този кавър почти колкото обичам Депеш Мод, но друго си е да гледаш как пухкавата, сладка Мелани козирува. Зачудвам се как се чувстват стотиците, които не успяват да видят това (ако си под 1.70, два метра назад са достатъчни, за да потънеш, но звукът остава чудесен). Проверявам и е... също толкова хубаво.
"А сега... нещо оригинално" – така обикновено представят "Precious" и, действително, не става дума за още Депеш.
"The Guns Оf Brixton" е режисиран като фетиш празник. Зула обикаля като френска революционерка с червена капа и ексхибионистичен шлифер, стреля с въображаем пистолет по колежките си, по публиката, по басиста. А той, сам ненагледен, успява да метне на всяка от трите поглед, какъвто тя заслужава: сякаш е най-прекрасната на света. "Dance With Me". Жан-Шарл, маркиз Кастелбажак или който и да си там, режисьоре, браво. Ritual fertility. "По-добро беше от секс, честно!" – ще възкликне по-късно някой на фейсбук стената на Лизет. Тъжно? Тъпо? Но, скъпи мои скептици, може би е просто красиво?
Как успявате да забравите нещо? Джорджийци копулират с камиони. Французите карат колело. ("I Just Want To Ride My Bike"). А в София хората просто... не забравят. Поне не и концерти.
Проклинам липсата на познания по френски, когато запяват нещо страхотно на съответния език. Далеч по-добре, отколкото да преувеличават акцент в подмятаниятана английски между песните. Ех. "I Just Can’t Get Enough". Тук вече всеки налага по някакъв ударен инструмент и цялото нещо напомня на ранните Депеш по начин, който няма нищо общо с музиката. Там, ако не е станало ясно, Nouvelle Vague не правят имитации. Всеки кавър е прекроен издъно. Следва нещо, което ще да е "Mala Vida". Ех, тежко е... "Où Veux Tu Que J'Regarde". Тъмни желания предателски полазват сърца и слабини и, отново, това е единствената асоциация с оригинала на Noir Désir.
"Escape Myself" и отново Лизет. Тя очевидно се чувства съвсем у дома си ("Познавам поне петнайсет от вас"), танцува по скъсани мрежести чорапи, докато Зула омотава себе си и нея в панделка от червен сатен. Меки материи, дантели. Наистина ли се изживяват като "The Last Romantics"? Наистина ли питам?! Разбира се, че да. Истината е на сцената, а животът е сън, поне за момента.
Мелани избухва на "Too Drunk Тo Fuck", докато Лизет влиза в ролята на смахнато лале с черна пачка на главата. Перфектен финал, но не сме приключили. Бисът идва с "Love Will Tear Us Apart" и "In The Manner Of Speaking". Хм. Време е за чай.
"God Save The Queen" във възможно най-queer версията си. "Ох, трябва ми камион!" – възкликва Лизет, но не сме в Джорджия. "Искате ли още една песен – пита Мелани – ще импровизираме, за да проверим дали не сме твърде пияни". И ни довършват с ля-ля- медли, "Teenage Kicks" и ритъм.
"Ever Fallen In Love?". Както тази вечер?
Снимки на Дара Кръстич -в секцията "Галерия".
Коментари