Авторски музикални новини, снимки и репортажи за всички стилове и изпълнители

Брейзън Абът в София! Не точно между очите, направо в сърцето

20.09.2010   Валентин Найденов
Николо и Джо Лин Търнър

Слънчев късен следобед, събота, 18 септември.

Броени минути преди концерта на Брейзън Абът (Brazon Abbot) в градинката пред столичната зала "Христо Ботев", на околните кафенета и самия вход няма много народ. Учудващо! След успешните изяви във Варна и Пловдив, предстои софийското шоу на бандата.  

Публиката в залата изглежда рехава. На пръв поглед 5-600 души са пръснати по седалки и на полето пред сцената. Атмосферата е по-скоро за класически концерт без места. Сцената тежи с много инструменти, микрофони и монитори. Озвучителните тела висят със сила като за 5-6000 души.

Групата

В 19.49 те излизат. Ето ги! Нелко Коларов – клавир (нов инструмент), Уейн Бенкс (Wayne Banks) – бас, Дейв Найт (Dave Knight) – барабани, Джо Лин Търнър (Joe Lynn Turner) – глас и Николо Коцев – китари. На сцената е финландска група с двама българи, един американец и двама нефинландци, май.

Не толкова мощното начало с „Beggars Lane” ме кара да напусна седалката, колкото визията на рок група, облечена изцяло в черно. Намърдвам се до втора редица пред сцената и се заглеждам в Търнър. Два сребърни кръста на гърдите, две черни ръкавици без пръсти, една татуировка на лявата ръка над лакътя (ясно виждам опашка на дракон). Черни очила. И техника на пеене с опрян в устните микрофон, който, заедно с ръкавиците, закрива лицето му. Бухнала, добре поддържана коса, стегната мускулеста фигура - не издават възраст 59 години.

Соло на Николо. Китара Framus, усилвател Orange. Този красив българин, събрал в себе си всичко типично от националните ни черти, изглежда като световна звезда в пестеливия си маниер на свирене. Няма чупене на стойки и кичозни качвания по монитори. Няма хедбенгинг. В края на солото чувам тежък орган и виждам дългата прошарена коса на Нелко, която виси до усмихнатото му лице. Такова ще е до края на концерта.

Уейн куфее по сцената, шарейки с дългите си пръсти по 5-струнен бас. Толкова широк гриф не бях виждал скоро. Дейв Найт кове пирони с часовникова точност без да изсипва излишно чували с картофи от том-томите. Високият му шарен гребен на ирокез контрастира с общата сценична гледка. Под гребена се вижда ведро лице. Симпатяга.

Докато гледам всичко това, чувам изпълнение на група, от която лъха класа и то много сериозна. Има си хас! Нелко Коларов (сега на 50) е бил диригент на Варненския симфоничен оркестър, дирижирал е във варненската опера. Помня го като клавирист на група Импулс и сега е важно да се знае, че най-известната им песен „Ако ти си отидеш за миг” е негова композиция (каквото ще някъде и някога да пише!). Днес, на 2 метра пред мен, забелязвам как той се вълнува от изпълненията си, влага душа и много усмивки.

Има си хас! Николо започва да свири на цигулка 5-годишен. Блекмор и Малмстийн имат подобна съдба и някой от тях беше казал: „Цигулката ме научи да използвам 5-е пръста на лявата си ръка”. Няма да обеля нито дума за китаро виртуозо Николо. Трябва да се чуе!

Американецът Търнър има кариера с Дийп Пърпъл (Rainbow), Дийп Пърпъл (Deep Purple) и още 5349573 гостувания (къде ли не). Няма как да не присъства класа на сцената, демонстрирана в традициите на рок образците от 80-е.

Репертоарът

Редуват се песни на Брейзън Абът, Дийп Пърпъл и Рейнбоу. Публиката аплодира известните отвяващи парчета на Рейнбоу – “Death Alley Driver”,Can’t Let You Go”, “I Surrender” и “Spotlight Kid”. Джо Лин ги превръща в химни, оставяйки публиката да пее рефрените без текст. Признава: „Малко сте, но мощни!”. Той, струва ми се, изоставя дежурната роля, влиза в диалог с нас. Феновете вдигат ръце и врещят помитащо на тъмновиолетовите “Highway Star” и “Stormbringer”. Дали някой от предните редове си направи закачка, не знам, но след “Highway Star” вокалистът е без очила, открива лицето си и казва: „Качимуши уа шенчи ви коба коджо нон цуки домо аригато” и после изрежда имена на японски градове. Не ми става ясно там ли ще ходи групата. В сайта им не пише нищо за Япония.

Свирят авторски и съвместни композиции на Николо от албумите на Брейзън Абът. “Bad Religion” от едноименния албум (1997), “Live And Learn” – балада от първия техен диск, който държах в ръцете си през 1995. Нашето момче ни поздравява, провиква се „София” и казва без акцент: „Извинявайте, че понякога говоря на английски, но тези юнаци на сцената иначе не ме разбират”. Чудесен, земен. Наш си! Великолепен миг – в “Bad ReligionНиколо свири на цигулка. Тази гледка ме пренася в някои изяви на Джими Пейдж, дори и заради външната им прилика. Парчето е четвърто поред в концерта и виждам, че от всички тече вода (без Джо).

Николо преживява изсвиреното с емоционални гримаси, които съзирам от 1 метър. Няма как такава отдаденост да не трогне малкото публика, която обаче крещи и аплодира като за 1 000 души, че и повече. Той обявява скромно следващата “Guilty As Sin” от същия албум 2003. Половината зала изглежда не знае какво я чака. Най-красивата, най-сложната, най-дългата и... не знам ... най-световно класовото изпълнение. На сцената се развихря извънземна музикална виртуозност, в душата ми има празник, че просто съм там. Тази грандиозна композиция продължава с инструментален фрагмент от предстоящия албум, рок-операта “Draconia”. Николо на цигулка – в ръцете му тя пищи като тази на Жан-Люк Понти от периода с Махавишну Оркестра (Mahavishnu Orchestra). Временно издава звуци все едно от тръба (разбирай - дълъг рог). Уникално!

Величието на тази песен ме кара да мисля, че ние, българите, притежаваме същинско рок бижу, което радва цял свят. Имаме автор и композитор, който живее в веждународните висини на рока. Музикант скромен, целенасочен и признат в света (вж. сайта на групата http://brazenabbot.nostramusic.com/ ). Имаме нашия си Николо Коцев.

Звукът

Бях си обещал да не коментирам звуци на сцени поради постиженията на съвременните технологии и унифициране на идеята за сценичен рок саунд. Но сега няма как да остана безразличен. Цялостното възприятие за звукова картина е небалансирано налягане, дефектирано от досадно ехо, особено от гласа на Джо Лин. Като мощност всичко си е наред. В цялата зала долита тормозещ звук, добре е, че всички знаем кой пее. Звучи като мощен рефлекторен звук от задна стена и таван. Не е така, защото на 3 метра пред сцената и на 30 метра отдалечен от нея, звукът е без разлика. Дано не засягам някак си техническия екип, ама проблемът не е в акустичните характеристики на залата. Вярно, тя е с лоша репутация като саунд, но концертите на Айрън Мейдън (Iron Maiden) и У.А.С.П. (W.A.S.P.) (поне тези два) звучаха много прилично с шептящи съгласни в пеенето, с ниска честота, която вее крачоли, и отчетлив звук на солиращи инструменти. Не знам, вероятно има сериозна причина за лошия звук, но не е изцяло в акустиката на мястото. Нека само да вземем предвид високия таван от метални конструкции. Говорителите Wall Of Sound са насочени към пода и частично към седящите редове. Те няма как да произвеждат ехо, реверберация и нежелани дефекти без да срещнат материална среда за това (таван, стена...). Пред сцената и в дъното звуковата картина е една и съща. Чудя се какво да мисля, освен че музиката е великолепна и не ми дреме за лошия звук.

Публиката

„Малка, но мощна”. Не ми се умува сега защо сме малко на брой. Може би финасови проблеми, пестене за други концерти или пренаситеност от рок. Все пак името на Брейзън Абът - колкото и да се вписва в линията на хард и прогресив рока, представя елитарна музика, която няма реклама у нас. Обезпокоително. Повечето от лицата в залата се познават взаимно. Всички изглеждат интелигентно без присъствие на мутанти-метъли. Нещо изключително – заграждението пред сцената е едно въженце, което нарушава правата си линия само когато Николо и Джо стъпват на ръба на сцената с протегната ръка към феновете. Правят го често. Не съм виждал по-възпитана и толерантна охрана. „Здравейте, заповядайте!”, са топли думи от всички охранители. Все едно съм си вкъщи.

Тази всеотдайна публика „получава” рок шедьоври. Възнаградена е с бис: “Lazy” на Дийп Пърпъл. Нелко и Дейв Найт суингарят варианта от “Made In Japan” (1972). В средата Николо се заиграва - „аз съм Сънчо, ида от горица”, мощно освиркан за предвещан край на концерта. Още тъпея какво точно свири Ричи Блекмор в средата на същата песен в Япония, но Николо движи парчето напред с познатия му риф. Свършване няма!. Джо: „Дами и господа, почит за Рони Джеймс Дио!” – “Kill The King”. Няма край, чудя се кое следва – “Burn”! Нямам думи. Покланят се за сбогом – велик момент за цялата публика. За мен е трогващо до сълзи. Прибират се.

500 души крещят като за 4729342934 вече и героите излизат отново. В мощен наш рев и обстановка на джем сешън, Николо задъхан, обявява: "Сега ще ви изсвирим едно парче, което не сме репетирали. Надявам се да се справим с ваша помощ”. "Black Night" – никой не очакваше! Китаро виртуозо Николо, клавиро шеметнозо Нелко, гласово кресчендо Джо, базисно Уейн, ударно Дейв – един от химните на рока е тук и сега. Вмъкват "Long Live Rock And Roll".

Не знам кой кого надвиква – те нас или ние тях?

Разделяме се след наш подарък за тях – непредизвикан бис, и след техен за нас.

Рок класика!

 



4337
97.62%
 

Август ´20


ПонВтСрЧетПетСъбНед
 12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31