Авторски музикални новини, снимки и репортажи за всички стилове и изпълнители

Желко Бебек (Биело Дугме): Горан Брегович е истинският виновник да бъда певец

Цветана Калинина
Една от най-популярните рок групи от 70 и 80-те години от бивша Югославия Биело Дугме, бе за втори път в България и събра феновете си от целите Балкани в Кюстендил. Първото им посещение в страната ни е през 1982, когато събират на концерта си 120 000 души публика. Бебек, Ален и Тифа не пропуснаха да изпълнят и този път хитовете си „Джурджев дан”, „У планине”, „Лепе цвету” и „Ружица”.

Първият вокалист на Биело Дугме, Желко Бебек, има зад гърба си 40-годишна кариера, за която на драго сърце разказва.


Цветана Калинина: Разкажете как станахте музикант?

Желко Бебек: Роден съм в Сараево през 1945. Годините след войната бяха много бедни, играех в квартала с връсниците си  футбол или ханбал, бях много запален по футбола. Като ученик в основното училище започнах да свиря на хармоника. Свирех  познати по това време песни и  учителят ми по музика ми препоръча да си купя струнен инструмент. Започнах с мандолина, а след това успях да убедя баща ми Звонимир да ми купи китара. В този момент още не си представях, че мога да пея. Знаех да пея само няколко песни, които бях научил от майка си Катарина. Тя пееше фантастично и изглежда този талант съм наследил от нея. Много ми харесваха модерните по онова време италиански и мексикански песни. Когато бях в гимназията се включих да свиря в една рок група. По-късно ме поканиха да свиря на китара и да пея в една от известните по онова време рок групи Кодекси. Това беше първата ми стъпка към професионалното занимание с музика. Пеехме рок-ен-рол, песни, които допадаха на студентите и на по-големите деца. По-това време имаше и други рок групи.

Ц.К.: Как се запознахте с Горан Брегович?

Ж.Б.: Спомням си много точно как се запознах с Брегович. Тогава той беше едно момченце, което свиреше на бас китара в една местна група в Сараево. Хареса ни и го взехме. Аз първи се поинтересувах за него. През 1972 сформирахме нова група с Горан - Утро, която през 1974 се преименува Биело Дугме, по едноименната песен на Брегович, от 1973 г. „Ако бях бяло копче”. Хареса ни заглавието и така нарекохме и групата с това ново име - Биело Дугме. През годините минаха доста хора през оркестъра, но името винаги си остава това, с което ни свързват нашите фенове.  Спомням си, тогава Горан предложи той да се научи да свири соло китара, бас китара да свири Талияна, а аз да оставя китарата и да стана солист.  От тогава никога повече не съм свирил на китара. Между нас с Горан имаше голяма доверие. Понякога изпадахме в спорове и несъгласия, аз съм изпълнявал понякога негови писни, с които не съм бил съгласен, че са най-добрите. Тогава правех компромиси. Отлично работехме до 1984, след което се разделихме. Соловата ми кариера започнах от 1989 и нея мога да я сравня с тази когато бях в Биело Дугме.
Желко Бебек
Ц.К.: Имахте ли достатъчно свобода по времето на социализма в бивша Югославия да правите мизиката на Биело Дугме?

Ж.Б.: Ние имахме повече свобода в бивша Югославия в сравнение с България и другите източноевропейски страни. Ние спадахме повече към западните държави. Имахме възможност да пътуваме навсякъде, първият албум на Биело Дугме го записахме в Лондон. Ние пеехме песни, който са вечни като тематика. Имахме страхотни любовни текстове, не липсваха и провокативни, но до такава степен, до която е разрешено. Не прекалявахме с непозвленото тогава. Не сме имали проблеми нито със стила ни, нито с текстовте, нито пък с политиците. Горан понякога залитеше към политиката  и с това аз не бах съгласен. Той беше твърд рокер и обичаше да се противопоставя на всичко и на всеки. Това беше и една от причините да напусна през 1984 групата, тъй като имахме различия по някои теми. Ние бяхме първите, които си пуснахме дълги коси, имахме дрехи и се обличахме като световните рок звезди. Много често и сами сме си налагали автоцинзура, защото осъзнавахме, че сме направили нещо прекалено. През 1978 издадохме албума „Бродяга и принцеса”, който беше цензуриран от „Юготон”, компанията, която ни продуцираше по онова време. И то цензурата беше заради обложката, на която имаше жена, която рита мъж в интимните части. Ние искахме да покажем на обществото в края на 60-те и началото на 70-те, че сме други, че сме по-различни. Искахме промените да се реализират и на практика в това общество, в което живеехме. И въпреки всичко, имахме късмет, че живеехме в държава, в която можехме да творим. Горан и аз бяхме достатъчно мъдри и в една такава хлабава комунистическа система да направим крачката, с която да поведем младото поколение към промяна. Горан пишеше текстовете и музиката, а заедно правехме аранжиментите. Взимали ли сме текстове и от други наши известни автори.

Ц.К.: Защо Брегович не свири вече с Биело Дугме след големия концерт през 2005 ?

Ж.Б.: Горан има свой оркестър „За сватби и погребения”, с който има свои проекти и задължения. Предложихме му да продължи с нас, ако иска да свири и му казах, че вратата е отворена, когато иска да се върне. Ние с Ален и Тифа вече трета година работим заедно с нова концепция за Биело Дугме. Всеки от нас тримата има и своя самостоятелна кариера. Аз нямам намерение да правя нов солов албум, мисля, че доста съм направил.
Биело Дугме
(Биело Дугме в Кюстендил)
Ц.К.: Какви са ти отношенията с Горан Брегович сега?

Ж.Б.: Отлични! (смее се...) Той ми остави телефонния си номер, когато се събрахме след шест години раздяла през 2005 и направихме един голям концерт на Хиподрума в Белград, където се събраха над 250 000 наши фенове. Тогава го попитах, дали има моя телефонен номер и той ми отговори с „да”. ОК, казах, ще се чуем! И когато се разделихме след концерта, опитах да му позваня, но операторът ми отговори, че този номер не съществува...
Интервюто на Цветана Калинина  е специално за списание "Паралели".
 

Август ´17


ПонВтСрЧетПетСъбНед
 123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031