Я, колко много изненади на Sofia Blues Meeting 7!


Я, колко много изненади на Sofia Blues Meeting 7!

4018

Седмото издание на Sofia Blues Meeting предложи чудесна атмосфера, музиканти на страхотно ниво, добър звук и повече от четири часа качествен блус снощи - по традиция в Sofia Live Club.

Първата половина на вечерта мина под знака на името Джонсън и най-вече на Робърт Джонсън (Robert Johnson), тъй като първата формация в лицето на Драган Милев-Дари и Ееро Турка (България/Финландия) изпълни няколко негови кавъра, но същото направиха и гостите от Испания Big Mama Montse и Victor Puertas.

Но да караме по ред: Драган Милев-Дари и Ееро Турка подгряха публиката с прекрасен акустичен блус, шеги и едно усмихнато присъствие, което нямаше как да те остави безчувствен. Без никаква електроника, с акустична китара и отчасти самоделни инструменти (леген, дъска за пране, кахон и хармоника) дадоха начало на срещата, изпълнявайки кавъри на класически блус парчета. Надбюдавайки приспособленията на Дари, човек би си помислил, че става дума за някаква експериментална музика, на която следва да се дивим главно рационално, но не: това беше истински, автентичен блус, все едно се намирахме в началото на 20-ти век в района на Мисисипи. Настроението, гласът Ееро и песните -  всичко сгряваше кръвта и предразполагаше към това, което ни очакваше по-нататък.

Втори в списъка бяха испанците Big Mama Montse и Victor Puertas. Гледайки разположението на имената, а и начина, по който бяха представени, си мислех, че звездата е Big Mama Montse, а Victor Puertas е гост-музикант, който само да подкрепя зведното ѝ сияние. Но всъщност беше точно обратното. Лично за мен Виктор Пуертас беше откритието на вечерта, ако не сте го чували, потърсете негови изпълнения в мрежата, наистина си струва. Един млад, невероятно талантлив, способен и напълно отдаден на музиката човек, чиято виртуозност е вдъхновяваща. Докато основната фигура на формацията им, а именно Big Mama Montse, завърши участието си както го и започна – без промяна в качеството, добър, стабилен глас, приятно поведение, контакт с публиката, желание и музикални способности, но без никаква промяна от самото начало до самия край, то Виктор сякаш разкриваше все повече от наистина впечатляващите си възможности с всяко следващо изпълнение. Дори не знаех, че може да се свири на хармоника по такъв начин. А на всичкото отгоре неговата партньорка го изпрати зад рояла, където (изненадах се, но за кратко) той блесна по същия начин, изпълвайки целия клуб с присъствието на музикалното си майсторство.

Без това да звучи грубо или да омаловажава качествата на Big Mama Montse (на снимката), но тя изглеждаше като учителка по музика, взела най-добрия си ученик на рецитал в края на учебната година. А пък този ученик надмина всякакви очаквания.

След тях на сцената излязоха Васко Кръпката и Подуене Блус Бенд и свириха чудесно. Кръпката сякаш се беше вдъхновил от Виктор и във вихрените му сола на хармоника имаше сякаш повече жар от друг път. Краси Табаков, разбира се, отново бе на ниво, само дето ми се щеше китарата му да е по-добре озвучена, защото на моменти се напрягах да я чуя, а имаше какво да се чуе. Останах недоволен единствено от времетраенето на участието им, най-кратко от всички останали. Можеше още. Трябваше още.

И така стигаме до ирландската дива, както бе обявена Грония Дъфи (Grainne Duffy) и нейната група. Тя дойде с нелоша визитка: "Test Of Time" е номинирана за най-добра песен в Ирландия за изминалата 2012, в световната анкета BM Writers Poll 2012 (журналисти, пишещи за блус) Грония е класирана на 2-ро място (след Бет Харт, която е много висока класа) в раздела за най-добър блус вокалист. Дъфи наистина стоеше добре на сцената, музикантите ѝ бяха качествено подбрани, вокалите - стабилни. Но...идва едно субективно но... гласът ѝ не бе интересен, а равен, малко врещящ. Представената музика - добра, но без да не блести, липсваше ѝ индивидуалност, някаква истинност, автентичност. През цялото време имах впечатлението, че гостенката много иска да ни убеди колко важен е за нея блусът, колко е музикант до мозъка на костите си, как живее за това. Но лично аз не можах да го повярвам.

Не знам дали имаше фалш, вероятно не, но имаше нещо неискрено, нещо изкуствено, насилено, преднамерено и нарочно. Песните ѝ като че ли преливаха от добродушност, благопристойна усмихнатост и подправена драма, каквато реално не съдържаха. След всяко изпълнение Дъфи благодареше с една особена възходяща интонация, сякаш самата тя се изненадваше, че е убедила публиката в истиността на музиката си и че тази публика все пак ѝ ръкопляска и се поддава на безспорния ѝ чар.

Китаристът на ирландката - на вид като по-младо копие на Крис Корнел, беше далеч по-добър от нея, но тя поемаше или половината, или по-голяма част от солата и не ги свиреше много добре, а по-скоро неубедително и вяло. Китарата ѝ бе озвучена така, че да е над всички, а това не е най-доброто решение, май. Тонът, който извличаше, беше добър, плътен, на място. Но само толкова.

Не може да се отрече обаче, че в самата музика имаше настроение, имаше енергия, Грония Дъфи се радваше да е на сцената, но сякаш не заради музиката, а заради самата сцена. И така в мен остана усещането за някаква огладеност, равност на изпълнението, на парчетата, на цялото ѝ присъствие.

Като цяло една продължителна, наситена музикална вечер, предложила ни различни гледни точки и подходи към интерпретирането на този така важен стил: блус.

Тъй като, както вече сме казвали, без много неща може, но без блус – не!

Още от Поп


Mysound.bg
Реклама

Галерия


Judas Priest - "Invincible Shield"

Видео


Албуми


Judas Priest - "Invincible Shield"

Точно 50 години след издаването на дебютния си албум, Judas Priest доказват на света, че за рока няма възраст....

Най-четени новини


виж всички