Седем часът вечерта, обявеното начало на концерта на Ал Бано, Умберто Тоци и Тото Кутуньо, а пред НДК хора продължават да питат: "Да продавате билети?".
Във фоайето – също. Зала 1 се пръска по шевовете – и това е един от редките случаи, когато изразът почти не е метафора. Изкупени са и билетите за правостоящи и няма място къде игла да падне.
Докато често задаваният въпрос с енигматичен отговор "колко души публика би събрал концерт на еди-кой си изпълнител" виси като дамоклев меч над повечето организатори на концерти у нас и отговорът често е в сферите на научната фантастика и магичните умения на леля Пепа Врачката, майсторка на гледането на кафе и експерт по хвърляне на боб, то за някои определени видове изпълнители винаги се знае, че ще напълнят предвидената зала. (Както за други се знае, че няма да я напълнят, колкото и да са велики нейде по света.) Нищо че са идвали вече в България, и то не веднъж и дваж. В рок стилистиката такива чудодейни икони са имена като Дийп Пърпъл (Deep Purple), в поп музиката ненадминати си остават италианските естрадни изпълнители.
Този път няма да пиша как ме е вдъхновил концертът на тримата, които на пресконференция ден преди концерта шеговито се нарекоха Тримата сопрани с намигване към Тримата тенори и с надежда съвместният им проект да поеме по прокараната от оперните певци пътека на създаване на марка. Няма да пиша какво е чувството да се потопиш в извора на мелодиите, на красивите завладяващи мелодии, сърцето и същността на естрадата, които са озвучавали по-безгрижни времена, по-наивни моменти, по-очарователни години. Няма да пиша, че музиката е накарала нещо в мен да засвети, усмихнала ме е, заредила ме е с емоция – от моите собствени вътрешни огънчета, от огънчетата на музикантите, от публиката. Няма да пиша, че още трептя от потоците енергия между залата и сцената. Щеше ми се да го напиша, но не мога.
Да, концерт почти по ноти. Филхармония (чудесната Софийска), три култови имена, легендарни заглавия, най-адекватната публика. Но магията не се получи. Убедена съм, че почти 4000 души са си тръгнали щастливи от този концерт, разведрени, може би дори вдъхновени. Но мащабите на това уникално събиране на тримата на една сцена предоставят възможност за още, още – и тя увисна неизползвана. Забавлението, в което италианците са майстори (достатъчно е само да погледате музикалните им телевизионни предавания, да не говорим за фестивали като "Сан Ремо", се изплъзваше между пръстите, докато на сцената се редяха
- песен след песен от Умберто Тоци (откриващата "Gente di mare", "Ti amo", "Tu", "Gloria");
- после песни с малко думи помежду им от Ал Бано (който каза, че обича да се връща в България, и представи накратко някои от парчетата си, сред които появилите се за пръв път на фестивала "Сан Ремо" "E' la mia vita" (седмо място през 1996) и "Ci sara" (първо място през 1984 с Ромина Пауър), "Sharazan", "Libertà". Ал Бано почти повтори последния си концерт у нас и неизпети останаха много хитове, но съвсем в тон с фразата за Тримата тенори бяха изпълненията като "Ave Maria" и "Va, pensiero". Италианецът е известен с любовта си към операта, въплътена в албума му от 1997 "Concerto Classico", а любопитна подробност е изпълнението му с Пласидо Доминго и Хосе Карерас на мястото на Лучано Павароти;
- накрая песни с много думи помежду им от Тото Кутуньо, който разказа за борбата си с рака, слязъл сред публиката, ослепителен в белите си дрехи и все така пленяващ женските сърца, обеща в някой от другите си животи да се ожени за българка и посвещаваше песни на дами от залата, галантен и предизвикателен в най-бляскавата персонификация на представата за неустоим и чаровен италиански донжуан. „La mia musica”, “Serenata”, “L’italiano”, “Soli”, “Solo noi” (със самия Кутуньо на клавира) и „Et si tu n’existais pas”, “L'été indien” и „Salut”, писани в съавторство и изпълнени от покойния Жо Дасен, за когото Тото си спомни с топли думи.
Но думите не достигаха добре до неговорещите италиански (кога организаторите ще започнат да наемат професионални преводачи?), хуморът се губеше. Разпяванията на публиката, задължителната игра с елементарни правила, не се получиха добре. Чудесно озвучаване, но защо е нужен цял симфоничен оркестър, когато аранжиментите на песните не са създадени за такава оркестрация? Разбира се, дребни забележки, но се натрупват. Все пак недоволни нямаше, защото дори доброто ниво в такива ситуации е нещо доста високо и често звучи достатъчно – смятам, че хората в залата останаха доволни. Вярно, не заслужаваха да бъдат нагъчкани като сардели, но понякога не е възможно да се обяви втора дата, по едни или други причини.
И така, в шеги и закачки, хит след хит, стигнахме до финала. Дългоочакваният финал, когато и тримата излязоха заедно, за да изпеят спечелилото „Евровизия” през 1992 (и подобаващо представено в духа на европейските ценности) „Insieme” на Тото Кутуньо, „Si può dare di più” (второ място за Умберто Тоци, Джани Моранди и Енрико Руджери на „Сан Ремо” ’87), “Felicità”, с която Ал Бано и Ромина заемат второ място на „Сан Ремо” през 1982 г., и емблематичната „Nel blu dipinto di blu”, по-известна като “Volare”, написана през далечната 1958 и оттогава изпълнявана от внушителен брой музикални величия.
„Felicita” започна с объркване, което певците не успяха да преодолеят и се наложи да спрат и започнат отначало. Изненадващо е за концерт, обявен като уникален и от който се очаква да заложи стандарт за бъдещо турне, при съвместното изпълнение да не е постигната достатъчна сработеност или пък да се четат текстовете в хода на песента.
Но публиката прощава или не забелязва. И като в италиански филм, в който каквито и абсурди да стават и колкото и тъжно да изглежда всичко, всъщност има много красота, всичко завърши прекрасно – мил жест с "Моя страна, моя България", изпята на български – брилянтен финал на вечерта, в най-класическите канони на жанра. И, разбира се, близо 4000 души, над два часа потопени в една красива приказка.
Дано следващия път приказката бъде и вълшебна.
Коментари