Силви Вартан в София: палитра от емоции в червено и златно

Силви Вартан (Sylvie Vartan) е позната (вече) и обичана в България.

Затова не е чудно, че концертът ѝ (трети поред тук) на 24 април бе в пълна зала 1 на НДК. Съмнявам се, че мнозинството бе запознато с новия ѝ албум или пък знае колко дискове и плочи е издала французойката с български произход (при все че медиите настойчиво повтарят впечатляващото число 40!), какво остава пък да ги е слушало, но нали за това са концертите – приветливи пространства за запознанство. Запознанство с изпълнителя, с музиката му, с новия му албум. Силви представи своя наистина 40-и диск, озаглавен "Sylvie in Nashville". Тези, които са внимавали в картинката, знаят, че преди цели петдесет години, през 1963, Силви записва в Нешвил третата си плоча, озаглавена по същия начин, но на френски – "Sylvie à Nashville", от който е и прочутата "La plus belle pour aller danser”, написана за певицата от Шарл Азнавур и Жорж Гарваренц и позната на българската публика от онези години чрез българското изпълнение на Богдана Карадочева "Тази вечер аз съм хубава".
 
Силви не лиши почитателите си от това изпълнение, в минималистичен аранжимент, оставящ на преден план нейния емоционален глас, обогатен с дрезгава нотка, така подходяща за кънтри рока, към който се завръща с последния си албум.

Завръщането към корените и към радостта от музиката е причината за записването на този диск, в който голяма част са авторски версии с френски текст на стандарти и популярни рок-ен-рол парчета, а концертът в България е плод на любовта на певицата към родината и носталгията, която изпитва към детството си. Затова и изпълни вълнуващата "Я кажи ми, облаче ле бяло", както и великолепния хит "La Maritza", която наскоро изпя отново с дъщеря си Дарина и развълнува почитателите си.

В строгия си костюм, в контраст с русата си коса, на фона на музикантите, облечени в "кънтри" стил, Силви пя на български, френски и английски, сякаш наистина върнала се в своите 20 години. Върна и залата в средата на 60-те, към класическия блус и рок, към времето на дълбоки промени и еуфория, към радостта от живота. Блус стандарти като "L’Étrangère" (традиционната американска фолк песен "Wayfaring Stranger") и нежни лирични балади като "Let It Be Me (Je t’appartiens)" и "La Maritza", на които меланхолията на френския език пасва толкова добре, се промъкваха сред жизнерадостните и бързи парчета от новия албум, за да не доскучее нито една минутка от концерта, продължил почти два часа.

Палитра от жанрове, палитра от емоции, в "червено и златно" ("En rouge et or"), с по-малко носталгия и повече добро настроение. Много любов изпълваше залата и енергията ѝ се усещаше почти осезаемо, сгряваше сърцата и правеше всичко малко по-красиво, малко по-добро. Тялото олекваше, душата си тананикаше, понякога се отронваше и сълза, в която светът се отразяваше топъл, хубав и приветлив. Чудесен концерт за сгряване в дъждовната вечер. Концерт от специалните, вълшебните, които оставят своята следа дълго, след като последната нота е отшумяла – следа не само у публиката, а и у изпълнителя.

А какво по-хубаво от това?