Да се опитваш да пишеш за вчерашния концерт на Testament в София е безпредметно.
Американските трашъри се качиха на сцената в зала "Универсиада", свириха под интензивно мигащи светлини и нищо от това не се чу като хората, защото озвучителят им явно е олигофрен.
Никога не съм си представял, че ще ми се случи това. Да гледам една от най-любимите ми групи. Която свири едни от възможно най-любимите ми песни. В зала, в която концертите принципно са сравнително окей като звук. И да искам да си тръгна.
Не ми се иска да съм на мястото на Мартин Стоянов от Loud Concerts в този момент. Представям си как е стиснал зъби и чете един след друг негативни отзиви за концерта, който фирмата му е организирала. (Ако музикалните медии са поне малко отговорни към читателите си, очаквам репортажите им да са такива.) И изживява всяка критика като предателство – защото все пак същите журналисти са се оказали в залата посредством акредитациите, които Loud Concerts са им издали. Също като мен.
И дали по пресния пример на собственика на "Лудогорец" Стоянов ще тръгне да търси сметка на медиите за начина, по който са отразили събитието?
Но ако трябва да съм обективен, в случая има разлика. И тя е, че гневът му би бил справедлив. Защото за пореден път не е виновен. Както не беше и когато Iced Earth изнесоха най-киселия концерт на света, само защото се смятат за по-големи, отколкото са. Както не беше и когато Metal All Stars се оказа съшита с бели конци схема, в която по неведоми пътища се оказа въвлечен заедно с няколко метъл звезди, които не се бяха усетили навреме.
Както не беше и вчера вечерта, когато озвучителят на Testament така и не влезе в ролята си на човек, чиято работа е да докара що-годе читав звук – а вместо това ръкомаха артистично в такт с музиката на групата.
Но преди всичко това е жалко за Testament. Защото в траш метъла в момента едва ли има група с по-голяма концентрация на талант. Но да гледаш гигантски, легендарни музиканти като соло китариста Алекс Сколник, барабаниста Джийн Хоглан и басита Стив Диджорджио, заедно със стабилния ритъм китарист Ерик Питърсън и чудовищен вокалист като Чък Били – и да не чуваш нищо освен стена от шум... буквално шибан, изкривен, пронизващ тъпанчета ти до болка шум...
Това наистина е възможност, пропиляна по нелеп начин.
P.S. Жалко и че в контекста на горните редове не виждам как мога да вкарам добрите думи, които изпълнението на Downslot заслужава.
Снимка: Ангел Златков
Коментари