За пръв път ми се случва да чакам на опашка, за да вляза на концерт.
Не зная какво се беше случило на 9 декември пред входа за втори балкон на зала 1 на НДК, но една съвсем истинска опашка се виеше между затварящите и затворени щандове от Панаира на книгата. Отначало си помислих, че хората чакат за автограф от някой известен писател, но не би – всички стискаха заветните билети за концерта на 2Cellos и нетърпеливо пристъпваха бавно напред. Разгеле, успяхме да се вмъкнем съвсем малко преди началото в препълнената зала, очакваща с нетърпение на сцената да се появят Степан Хаузер и Лука Сулич.
Необичайно начало на събитие, за което така или иначе се бях настроила да не е обичайно. "Това не е класически концерт - ще каже по-късно Лука. – Може да правите каквото си искате, да танцувате, да дойдете пред сцената, да викате. Може и да пеете, ние така или иначе текстовете на песните не ги знаем".
Това последното не е вярно, но всичко останало е точно така – и залата се постара да го изпълни докрай. Толкова бурна беше реакцията на публиката, че успя да смае дуото, свирило неколкократно пред значително по-голям брой хора. "Страхотни сте, невероятни" – започна да реди Степан суперлативи между бисовете. По-експресивният от двамата, хърватинът през цялото време привличаше погледите към себе си с какви ли не физиономии, шегички, бясно куфеене, чупки и стойки от сякаш безкраен арсенал артистичност. Двете видеостени в дъното бяха чудесен начин никой да не изпусне тези елементи, без които шоуто нямаше да е толкова атрактивно.
Словенецът Лука с бялото си виолончело бе сякаш ангелската половина, но музиката не оставяше и него равнодушен и въпреки че не достига дяволските висини на приятеля си с черното чело, куфеенето и емоционалните изригвания не го подминаха.
Интересно е, че преди да се решат да се пробват в поп попрището, двамата, със солидно класическо образование, са конкуренти по музикалните конкурси. Въпреки признанието и успехите (и двамата са носители на престижни музикални награди), финансовото измерение ги подтиква да заснемат видеоклип към кавъра на "Smooth Criminal" на Майкъл Джексън (песента е изсвирена само с двете виолончела) и скоро след качването му в YouTube той става хит. Аз лично ги открих с кавъра към "Thunderstruck" на AC/DC – в клипа най-пленяващи са енергията и хъсът, с който свирят двамата и което всъщност ги прави толкова въздействащи на живо. След края на концерта чувах единствено възхитени коментари, преживяването си беше наистина преживяване, след което се чувстваш зареден и освежен и си тананикаш с танцова стъпка в студената зимна нощ.
От целия концерт само при две изпълнения публиката кротуваше – отварящото "Benedictus", кавър на уелския джаз композитор Карл Дженкинс (Karl Jenkins), което преля в "Where Тhe Streets Have No Name" на U2 и наелектризира залата, особено в моментите, когато лъкът на Лука с настървение се впиваше в струните, бясно нагнетявайки напрежението. Второто бе кавърът на "Viva La Vida" на Coldplay, изсвирен толкова вглъбено и лирично, но в същото време поглъщащо, всмукващо слушателя в музиката и в изпълнение, че оставаш безмълвен, непомръдващ, запленен.
Първата част на концерта може да се определи като по-спокойна, по-нежна, парчетата в нея като "Shape Оf My Heart" или "With Оr Without You" не те вдигат от мястото ти и не те карат да скачаш в ритъма им, но са омагьосващи не само заради несъмнения хитов заряд на оригиналите, но и заради комбинацията от нестандартния аранжимент и сценичното присъствие на дуото.
До началото на "Human Nature" всички вече бяхме обезоръжени и превърнати във верни фенове на Степан и Лука. Да, по-лесно е да се спечели публиката с по-известни парчета. И да, двамата не са кой знае какви новатори в подхода си (класика и рок/поп са смесвани не за пръв път, въпреки че точно с две виолончела едва ли). Но в музиката за масите няма нищо лошо (като стана дума, нямам търпение да направят кавър на композиция на Депеш Мод), а те двамата подправят комбинацията с тайната съставка – собствената си магнетичност.
След "Smooth Criminal" вече всички бяха на крака и посрещнаха вълната от заредилите се разбиващи рок класики. На "Thunderstruck" и до края на концерта зад барабаните застана Душан Кранц и положението стана неудържимо. Продиджи, Нирвана, двойна доза AC/DC и Ролинг Стоунс за десерт – по време на "(I Can't Get No) Satisfation" Степан само дето не се търкаляше по сцената... момент, той наистина си се търкаляше, барабар с виолончелото, търчеше с него насам-натам и дивееше като невидял, в моментите, когато не подканваше публиката да пее с цяло гърло – и тя пя, пя и още как.
После не ги пусна да се приберат окончателно, за да чуе още и още – метъл класиката "The Trooper", хитро съчетана с мотив от финала на увертюрата към операта "Вилхелм Тел" от Росини (любопитно е, че лиричната тема от началото на увертюрата пък се изпълнява от квартет виолончели). След взривяващата "Back In Black" краят бе нещо по-лирично – великолепен кавър на "Fields Оf Gold" от сцената, обляна в топла червена светлина, очертаваща само силуетите на челистите, като в приказка, като вълшебен миг, който никога не свършва.
Но всяко нещо си има край и концертът наистина свърши. "До догодина", каза Степан. Дано наистина е така!
А хубавото е, че до догодина остават само няколко дни.
Сетлист:
Benedictus
(Karl Jenkins cover)
Where the Streets Have No Name
(U2 cover)
Viva La Vida
(Coldplay cover)
Shape of My Heart
(Sting cover)
Resistance
(Muse cover)
Californication
(Red Hot Chili Peppers cover)
With or Without You
(U2 cover)
Human Nature
(Michael Jackson cover)
Smooth Criminal
(Michael Jackson cover)
Welcome to the Jungle
(Guns N’ Roses cover)
Thunderstruck
(AC/DC cover)
Voodoo People
(The Prodigy cover)
Smells Like Teen Spirit
(Nirvana cover)
You Shook Me All Night Long
(AC/DC cover)
Highway To Hell
(AC/DC cover)
(I Can't Get No) Satisfaction
(The Rolling Stones cover)
Encore:
The Trooper
(Iron Maiden cover)
Back In Black
(AC/DC cover)
Encore 2:
Fields Of Gold
(Sting cover)
Снимка на Албена Цолова - Бета - в секцията "Галерия".
Коментари