Жълтите павета, или пътят към дуендето 2

Втората част от музикалния фестивал "Жълтите павета", чието име, както поясних в предишния репортаж, макар и да не се свързва със забележителностите на София (а трябва - б.р)!, се проведе на двадесетина метра от тях. А именно - в театър "Българска армия" на 10 октомври.

След кратко забавяне поради технически проблеми, събитието започна към 19.30 ч. и на сцената се качи Рамон Вале трио (Рамон Вале – пиано, Омар Родригез – бас и Либер Торенте – барабани). Водещата Мирослава Кацарова определи Рамон Вале, обиколил едни от най-престижните музикални сцени в света, като достоен наследник на известния кубински пианист Чучо Валдес.

Затвърждаващо нефиксирания жанров подбор на фестивала, триото стартира с невероятен спийд джаз, последван от класически кубински композиции. Но за това - малко по-долу.

Ако първият ден започна с арфа, последвана от кавал и саксофон, а към края пианото се включваше все по-изразително в оформлението на композициите, през втория то доминираше изцяло над останалите инструменти.

Рамон Вале трио откри с "The Little Prince" (парче, посветено на малкия му братовчед), продължи с композицията-импровизация "Steps In The Night", която, следвайки споменатото фестивално жанрово многообразие, би трябвало да представи "по-игривата" страна на латино джаза. И двете пиеси бяха страхотен пример за скоростно свирене, трудно бе да се определи дали пръстите на Вале по клавишите или тези на Родригез по струните са по-бързи. У мен дори се появи и притеснението, че ще приключат с изпълненията си два пъти по-рано и то не заради друго, а именно заради два пъти по-бързото темпо, което поддържаха.

Следващото изпълнение бе отново авторско на Вале – "Five Sisters". Джазменът поясни, че е кръстено на истинските му пет сестри едновременно, тъй като не е искал да обиди останалите четири, ако го именува само на една, и, ако може да се вярва на усета му за композиция, то неговите сестри, изглежда, са истински еталон за кубински жени – малко плавни, малко неравноделни по ритмичност, неочаквани по същност, с нежни или пък по-остри нотки на моменти, но във всеки един момент абсолютно завършени и задържащи усмивките и цялото внимание на публиката. В тази връзка, споменах ли, че Вале превърна всички присъстващи в част от своето пиано?

Триото забави малко темпото и продължи с една от най-разпознаваемите съвременни композиции – "Hallelujah" на Ленърд Коен, която посвети на майстора на арфата Едмар Кастанеда. Така пианото се превърна освен в музикален, и в спиритуален инструмент.

С петатата си композиция, "Forty Degrees", Рамон Вале трио ни върна отново към бързия джаз в началото. Тя бе представена така, сякаш наистина в залата бе станало четиридесет градуса и единственото спасение на музикантите от жегата бе да движат пръстите си колкото може по-бързо по струните и клавишите. В един момент цялата обстановка стана толкова нажежена, че Вале започна да свири изправен.

Бурните аплодисменти на публиката, изпращащи предното изпълнение, продължиха и с посрещането на певицата Олвидо Руиз, която по неволя на съдбата трябваше да замести сестрата на Рамон – Елза. Настроението, съвсем нормално, премина в малко по-спокойно и пленено от гласа на Руиз, с която триото изпълни кубинските класики "Si Te Contara", "Obsesion", "Tres Palabras", "Bemba" и завърши с биса "Manicero" – песен, тръгнала от кубинските улични продавачи.

За да опиша последната част на фестивала "Жълтите павета", първо бих искал да припомня накратко какво всъщност означава присъстващата в заглавието дума "дуенде" – това е термин, въведен за пръв път от Федерико Гарсия Лорка в негова реч, прочетена в Буенос Айрес през тридесетте години на миналия век. Макар и неподдаващо се на строга дефиниция, дуендето е считано за тайнствената сила, която кара възприемащия дадено произведение несъзнателно да настръхне и сякаш да почувства цялата тъга на света. Едно истинско, неподправено чувство, предадено от автора или изпълняващия, който успява майсторски да се докосне до така наречената Божия частица и да я канализира в произведението си. Дуендето се смята за основната мотивираща сила във фламенкото, което бе и завършващата част на фестивала.

На сцената излезе проектът на Давид Дорантес и Теодосий Спасов (Давид Дорантес – пиано, Теодосий Спасов – кавал и на места неверояни вокали, Хави Руйбал – ударни), и, за разлика от предишните три изпълнения, Дорантес и Спасов излязоха безцеремонно на сцената и без обяснения и встъпителни думи веднага поведоха публиката в необятния свят на фламенкото. През цялата им изява не споменаха името на нито една от композициите, първите две от които бяха страхотен студен и суров, но в същото време и разпалващ въображението и чувствата фрий фламенко джаз. Заедно с тях е изяви и танцьорката Леонор Леал – съвършена комбинация от чар, красота и танц, която с ударите на токчетата си и ярката червена рокля, бе спояващият и довършителен инструмент на онази, друга и мистична енергия в музиката, която може да донесе само симбиозата между звук и движение в най-интимния испански стил.

Третото парче започна със соло на кавал на Спасов, чието свирене своеобразно заместваше танца на Леал, която се пренесе зад сцената, за да смени роклята си и в следващата композиция да излезе напълно в черно.

През целия сет Дорантес често заявяваше, че само клавишите по пианото не са му достатъчни и затова посягаше към самите му струни - с едната си ръка свиреше на предната част на инструмента, а с другата сякаш достигаше до самото му сърце, за да изкара неподправен акустичен струнен звук.

Композициите се редяха една след друга, публиката ставаше на крака да аплодира всяка следваща, Леонор Леал се скриваше и появяваше, всеки път с различно облекло. Аз лично изгубих бройката на парчетата, които, макар и разделени от ръкопляскане и към края даже тропане с крака, се сливаха в една цялостна творба – път към съкровеното усещане, което само фламенкото може да донесе. Път към дуендето.

След много бурни овации David Dorantes & Teodosii Spasov Project завършиха с бис, който, според скромното ми мнение, трябваше да продължи точно една година - до следващото издание, и положиха края на "Жълтите павета" 2. Паноптикум на латино влиянието в джаза, който ни показа, че може да бъде невероятно изживяване както в свободната си импровизаторска част, през модалния прочит на европейската му версия или бързината и знойната страст на Куба, та чак до пътуването навътре в себе си и прочувствената страна на фламенкото.

Тя продължи своеобразно с джем сешън сред уникалните портрети на фотоаса Зафер Галибов в клуб Maxim.

Снимки на Ива Иванова - в секцията "Галерия"