Кадри от прегледен панелен квартал през 70-те или 80-те. Детски смях и сподавено игрива мелодия на пиано. Спомени от един отминал живот, вече невъзможен. Млада жена върви с цигара из парковете и улиците на голям град; присъства, но сякаш не е там. Откриващите импресии от концерта на Стивън Уилсън (Steven Wilson) в зала 3 на НДК в предпразничната вечер.
Посещението на британския музикант в София е част от турнето, на което той представя своя най-нов албум "Hand. Cannot. Erase." (2015), изявата у нас - в афиша на меломанската поредица Music Jam. Познат на мнозина като фронтмен и двигател на замразената засега деветдесетарска група Поркюпайн Трий (Porcupine Tree), от 2008 насам Уилсън действа като солов музикант, като какъвто има вече 4 албума. Покрай тях той се е превърнал в нещо като корифей на съвременния прог рок – жанрово определение, което самият той не одобрява.
Така или иначе, събота вечер публиката в НДК преживя събитие, което рязко вдига летвата за изпълнение на живо. Светлини, умело подбрани прожекции, кристален звук (на моменти квадрофоничен) и остро, до последната нота изпипано изпълнение от Уилсън и останалите четирима членове на поддържащата група. Радост е да видиш на живо толкова добър музикант в апогея на кариерата му.
Творчеството на Стивън съчетава прогресив сложнотии със сладки, набиващи се в паметта мелодии, които веднага започваш да припяваш. Намигвания към класическия прог преливат къде в поп мотиви, къде в метъл рифове, къде в джаз или пинкфлойдовски импровизации, къде в електроника. Освен характерен вокалист и китарист, англичанинът е и вещ музикален инженер (работил по звука на преиздания на титаните Кинг Кримсън (King Crimson) и Джетро Тъл (Jethro Tull) и техническият момент винаги е бил интегрална част от оформлението на музиката му.
Китаристът, с който той пътува, Дейв Килминстър (Dave Kilminster), има опит в групата на Роджър Уотърс, клавиристът Адам Холцман (Adam Holzman) – най-вече като джаз музикант, Ник Бегс (Nick Beggs) сменя баса с чапман стик, китара или клавир. Самият Уилсън също не е прикован към китарата и микрофона, а сяда и зад клавишите. Често доста сантиментална в своята меланхолия, музиката му не носи почти нищо от онази чвореста хубост на по-първичния рок, но на живо идва плътно и ударно.
Концептуалният "Hand. Cannot. Erase.", заел първия час и нещо от шоуто, има за лирическа основа случая на Джойс Каръл Винсънт, млада жена, открита в квартирата си през 2006, 3 години след нейната смърт от болест. Уилсън твърди, че не вижда историята ѝ като нещастна случайност, а като симптом на странните нови форми на отчуждение, зараждащи се днес. Героинята от албума изпада от света, макар че формално се радва на всички белези за успех на член на новата креативна класа. Текстовете са най-вече интроспективни и като цяло не артикулират социална критика директно, но отварят поглед към страданието, причинено от новите форми на възпроизводство на капитала. А и изобщо, като текстописец Уилсън е майстор на странните вътрешни бягства, осъдени на болезнен провал.
От изпълнението на албума бих откроил (изненадващо за самия мен) лежерното електро бижу "Perfect Life", както и (вече не изненадващо) предпоследната "Ancestral", в петнайсетината минути на която групата плавно преминава всичките ходове от зловещ трип-хоп до почти траш метъл резачки.
Дори с това да се заключаваше представянето на Уилсън в София, то пак щеше да е повече от изключително. Но след 15-минутна пауза, формацията предложи още над час разходка из по-ранното творчество на този така поливалентен музикант, поемайки пътя с бавната и атмосферна "Dark Matter" от отдавнашния албум на Поркюпайн Трий "Signify" (1996). Поркюпайн бяха почетени и със знаковата "Don’t Hate Me", иронично сладката "The Sound Оf Musak" в биса, както и "Lazarus" (от "Deadwing", 2005), посветена на починалия в края на миналата година Дейвид Боуи. Уилсън спомена за странното съвпадение на заглавието и текста с обстоятелствата около последния албум на Боуи "Blackstar". Впрочем, още отрано в концерта той предупреди, че ще говори много между песните. Което и стори. Така можа да аргументира избора си да започне биса с кавър на "Sign О’ Тhe Times", отдаващ чест на още по-наскоро починалия Принс, и изобщо да контекстуализира много от изпълнените песни, да се пошегува с публиката и да засегне теми като издаващото музикални предпочитания облекло, обживяването на страданието през творчество, музиката като експеримент и като бизнес. Всичко това (и безподобните отнесени танцувални движения с ръце, в които Уилсън навремени се впускаше) спомогна вечерта да не се превърне в студено изпълнение на филигранни музиканти, което понякога заплашва други такива събития.
Може още много да се изпише за зашеметяващия тричасов концерт. Например за избухването на иначе седящата публика на странно морбидната "Harmony Korine" от първия солов албум на Уилсън, "Insurgentes" (2008). Или за полупрозрачната завеса, зад която групата изпълни последните няколко песни от втората част, която – странно – не работеше толкова, за да акцентира допълнително разделението между сцена и публика, а да слее отделните членове на състава с визуалната среда от свелини и прожекции. Финал: съкрушаващата "The Raven Тhat Refused Тo Sing", чийто заключителен тремоло риф въздига.
Да видим с какво още има да ни сполети меланхоличният футуризъм на Уилсън.
Снимки на Ива Иванова - Фреди - в секцията "Галерия"
Коментари