Поредното издание на любимата ви рубрика "Спечели с MySound.bg" завърши.
Първото от коледно-новогодишните ни предложения бе от нашите приятели в издателство "Сиела", в чийто каталог се появи мемоарната книга на Съли Ерна "Пътищата, които избираме".
Двама получиха уникалния шанс да се сдобият с луксозната творба. Имената на късметлиите бяха изтеглени на принципа на томболата сред всички, дали правилен и навременен отговор на въпроса:
Коя е българската челистка, взела участие в соловите албуми на Съли Ерна?
Вярното е: Ирина Чиркова
Честито на Здравка Рафаилова и Иван Петков.
В произведението, преведено от Елена Розберг, Съли Ерна разкрива трудното си израстване на музикант, многото провали с различни групи, предателствата в музикалната индустрия и начина, по който Годсмак (Godsmack) са получили своя изключително рядък шанс да се измъкнат от локалната бостънска сцена.
Както нееднократно писахме, организираният от Bulgarian Live Music концерт на влиятелната американска група в София предстои в зала "Арена Армеец" на 30 март.
Изданието е едновременно за феновете на Съли Ерна и Годсмак, но и невероятна история сама по себе си – изпълнена с неочаквани обрати, невероятни, но съвсем действителни случки и екшън, достатъчен за няколко холивудски филма. Цели 244 страници!
"Спечели с MySound.bg" ще продължи скоро.
В мемораблията е включена специална допълнителна глава, написана за българските фенове.
Предлагаме ви част от "Пътищата, които избираме", приятно четене.
Наслаждавам се на спокойна вечер в хотелската ми стая някъде в София.
Ангажиментите ми за деня са изпълнени и сега допивам с удоволствие последна чаша червено вино, преди да започна да си стягам багажа за полета ми до Сицилия утре сутрин. Седя и си мисля какъв късметлия съм. Не само че оцелях въпреки живота, който съм имал, но мога да обикалям света, да се срещам с толкова много чудесни хора, да видя удивителни места и да преживея многобройни приключения. Нищо обаче не може да се сравни с дълбокото чувство на благодарност, че имам възможност тази седмица да направя за баща ми това, което съм намислил. Историята всъщност започва през 1884 година, когато в малкото градче Мелили край Сиракуза в Сицилия се ражда един джентълмен на име Емануеле Карта, брат на моята прабаба Кармела Карта. От сведенията, които имам, става ясно, че той е посветил целия си живот на музиката – да я изучава и да свири.
Не знам всичко за Емануеле, но историята разказва, че е участвал в Първата световна война. По време на битка е намушкан жестоко с щик, губи единия си бял дроб и е върнат с почести от фронта.
В крайна сметка Емануеле се установява в родното си градче Мелили, където основава оркестър от 39 души с името Band di Carta, започва да пише музика и се превръща в един от най-популярните и признати композитори в района на Сиракуза. В Мелили всяка година и до ден днешен се провежда фестивал, на който Band di Carta продължава традицията и изпълнява творбите, създадени в началото на XX век. Това ме кара да се чувствам много горд, че съм потомък на такава личност.
Маестро Емануеле Карта умира през 1948 година и оставя на сестра си Кармела малка къща. Преди смъртта си той поръчва да бъде изработен от камък специален музикален герб като символ на неговия оркестър, който да бъде поставен над входа на малкия му дом. Години по-късно Кармела се омъжва за човек на име Мариано Ерна. Раждат им се две деца – Салваторе (баща ми) и неговата сестра Рина. Кармела умира едва на 53 години, през 1958 г., а сестра ѝ Тереза осиновява Рина и я изпраща в Америка с надеждата да є осигури по-добър живот. През 1961 година Мариано също решава да потърси за себе си и сина си по-хубав живот и напуска завинаги Мелили, като пристига чрез уговорен брак в Америка заедно със сина си, моя баща.
Установяват се да живеят в Лоурънс, Масачузетс, а Мариано се хваща на работа из фабриките. Година по-късно, за да изкарва някакви допълнителни пари, баща ми се записва в градския оркестър Italian Colonial Band като тромпетист. След време баща ми се запознава с майка ми Кони, двамата се женят и им се раждат две деца – сестра ми Мария и аз. Моето музикално пътешествие започва три години след раждането ми.
...
Една сутрин, точно на тридесетата ми Коледа, си спомням, че се събудих на пода на мазето в къщата на мои приятели с кучето ми и празна бутилка от "Jack Daniells" до мен. Седнах и се замислих за скапания си живот. Винаги съм сочел с пръст баща ми за това, че не съм щастлив, като виновник за цялата болка и всичкото страдание, което съм преживял. И тогава осъзнах... "Вече съм трийсетгодишен мъж. Какво ще стане с живота ми? Ето ме, седя си тук махмурлия и се самосъжалявам навръх поредната самотна Коледа. Непрестанно си пилея времето, като обвинявам останалите за моите действия или бездействия", мислех си. Сериозно? Наистина ли някой друг ми бе виновен, че се чувствам по този начин? Не беше ли, защото бях постоянно ядосан и се държах кофти, а? Някой друг трябваше да ми е виновен. Вината е винаги НЕГОВА! Той се държеше гадно и агресивно. Да върви по дяволите!
...
От 2004 година насам сме посещавали къщата няколко пъти. Всеки път, когато се разхождаме из малкия Мелили, виждам в очите на баща ми как детските му спомени се връщат. Когато разказва какво е правил тук като малък, усещам вълнението му. Винаги ни кара: "Нека да минем край къщата". Така и правим, а той ни обяснява каква е била подредбата на стаите, когато са живеели там. Показва ни къде на горния етаж се е намирала дневната. В нея майка му имала шивашка работилничка, където шиела рокли и панталони за хората от Мелили. Спомняше си как са гледали кокошки в кухнята, за да имат яйца, и как всички е трябвало да спят в една стая на походни легла. Въпреки че беше страхотно да слушаме тези истории, баща ми можеше единствено да си припомня какво е било, защото пред нас си стоеше напълно разрушена къща.
А сега, когато баща ми е вече на 75 години, щом пристигнем в Мелили, пак ще тръгнем да се разходим из града и когато накрая отново ме помоли: "Нека да отидем до къщата", за мен ще бъде изключителна наслада да го видя как пристъпва към новата порта. И когато, объркан и развълнуван, се извърне към мен, гордо ще разлюлея пред очите му ключа, с който да влезе в родния си дом, където не е нощувал от повече от 57 години!
Днес е един хубав ден. Докато четете тази книга, помнете, че колкото и труден да ви се струва животът, колкото и несправедлив и жесток да изглежда понякога, независимо че целите и мечтите ви изглеждат много далеч и си мислите, че това са просто истории, които никога не могат да ви се случат, всичко, което искате и за което копнеете на този свят, е съвсем наблизо. Само от вас зависи да го постигнете. Ако имате силата да се изправите на крака, след като животът ви е повалил, после да го направите отново и отново, да сте готови да се вдигнете на счупените си кости, за да пристъпите крачка напред, със сигурност ще стигнете там, накъдето се стремите. Неизбежно е. Време е да си хващам полета и да се срещна с татко.
Приятно четене!
Снимка: Иво Стоянов
Коментари