Чайките и Dead Can Dance в Античния театър

Dead Can Dance е от онези групи, които ме формираха музикално и културно.

Спомням си как към края на безкрайните купони през деветдесетте, в раните часове, често се пускаше тяхната музика и ние се кротвахме някъде по групички и унесени от музиката им, навлизахме в екзистенциални разговори или затваряхме очи и изследвахме собствените си дълбини. По-късно започнах да откривам различните нюанси на тяхната музика, съчетаваща какви ли стилове и преминаваща през цели исторически епохи. Пътуване  към корените на човека, докъде стигат погледът и мечтите му. За мен Брендан Пери и Лиза Джерард илюстрират този вечен танц между мъжа и жената, между земното и небесното. Ако се отпуснеш, могат да те заведат далеч, да ти разкрият неподозирани усещания. Музиката им е свързана с катарзиса, със силата на живота, със смъртта. С непрестанния кръговрат. Когато ги слушам, имам това усещане за цялостност, човекът и земята, човекът и любовта, човекът и смъртта. Започвам с тези неща, защото за мен този концерт беше специален. Чакал съм го отдавна.

И така,

Античният театър в Пловдив, 30 юни

Групата е: Dead Can Dance

Турнето носи името: A Celebration Life Works 1980 – 2019

Организатори: EventEase

Античният театър е най-подходящото място за тази група, защото дава усещането за минало и настояще. Пространство, свързано с идеите на Dead Can Dance.
 
Концертът започна в 20.00 ч. с перкусиониста David Kuckhermann, един от настоящите музиканти на групата, известен и от участието си в последния албум на Мистерията на българските гласове "BooCheeMish", който е записан със специалното участие на Лиза Джерард. Германецът редуваше Handpan с традиционни африкански инструменти. Минималистичен и въздействащ, създаваше усещане за работилница, обяснявайки за всеки инструмент поотделно. Зрителят остава едновременно заслушан и любопитен. В един момент към Kuckhermann се присъедиха трима български народни музиканти, с които импровизира върху известни фолклорни мелодии. Този сет продължи до към 20.30 ч.

Последва половинчасова пауза, в която се усещаше очакването. Предполагам е търсен ефект, защото появата на Dead Can Dance на сцената предизвика експлозия. Лиза Джерард беше облечена в бяла рокля, която по време на концерта се осветяваше, създавайки тайнствено усещане, подсилващо извивките на нейния глас. Стоеше пред своя янчин (вид китайски цимбал), както сме свикнали да я виждаме при срещите ѝ с публиката. Излъчването ѝ на сцената беше концентрирано, съчетано с минимални жестикулирания на ръката, като че ли насочващи гласа. Деликатност, вглъбеност, вътрешна концентрация, усещане за много силна връзка със себе си. Виталността на блендата ѝ даваше усещането, че цялата тя е глас. Гласът като тяло. Когато изпълни "The Host Of Seraphim" и "Yulunga", имах чувството, че навлизам в друг свят, нейният вътрешен свят. Тези вокали действат на подсъзнателно ниво, спускат те в дълбините на човешката същност.

Брендан Пери - рожденик този ден (поскъпна на 60 - б.р), беше облечен в костюм и изглеждаше стилен и земен, подчертано от неговия достолепен баритон. Свиреше на китара и бузуки. Редуването в изпълненията на песните между двамата създаваше баланс, за който споменах в началото, между земното и небесното. Докато тя даваше усещане за вечност, той будеше асоциации за преходност с "The Carnival Is Over" и кавъра по Тим Бъкли "Song Тo Тhe Siren". Това, което много ме впечатли, беше връзката с публиката и как едно толкава интимно, вътрешно усещане може да бъде съпреживяно. Едновременно театрално и лично, много лично. Сред цялата палитра от творчеството на дуото, беше изпълнена и една песен от последния им албум "Dionysus" - "Dance Оf Тhe Bacchantes".

След два биса, в които публиката имаше възможност да изрази емоциите си и ясно да покаже своето възхищение, концертът завърши с Брендан Пери и така популярната "Severance", чийто последен стих е: "Tomorrow's child is the only child".

После на сцената се появиха музикантите от групата с торта в ръка и всички заедно изпяхме: Happy Birthday, Brendan.

А, забравих за чайките. Те летяха през цялото време над главите ни, над препълнения Античен театър, над музиката. Често погледът ми се откъсваше от сцената и следваше полета им под звездното небе.

Дали обаче летяха или танцуваха и дали бяха чайки…

Снимки на Албена Цолова-Бета - в секцията "Галерия"