Кой спечели книгата Естрада и социализъм: Проблясъци

Поредното издание на любимата ви рубрика "Спечели с MySound.bg" завърши.

Предложението и този път бе от нашите приятели в издателство "Рива", в чийто каталог се появи "Естрада и социализъм: Проблясъци", новата книга на професор Розмари Стателова. Двама от вас получиха уникалния шанс да се сдобият с интригуващата творба. Имената на късметлиите бяха изтеглени на принципа на томболата сред всички, дали правилен и навременен отговор на въпроса:

На каква тема Розмари Стателова беше поканена като лектор на 26-тия Международен музикален фестивал "Откритие" във Варна?

Вярното е: "Музиката на Балканите – утопия и реалност".

Честито на Светослав Чешмеджиев и Радка Йосифова.

Професор Розмари Стателова, доктор на изкуствознанието, е изследовател на музиката и музикалната култура с етномузиколожка и културологична ориентация. Членува в Международния съвет за традиционна музика (ICTM) и в Съюза на българските композитори, секция "Музиколози". Автор е на десет книги и стотици студии и статии в областта на популярната музика, младежката музикална култура, музиката на малцинствата и друга актуална музикалнокултурна проблематика. Освен в България, трудовете ѝ са публикувани в Германия, Унгария, Русия, Финландия, Франция, Полша и Хърватия.

В периода от началото на 50-те до 90-те години на ХХ век в България възникна и претърпя голямо развитие едно ярко явление в областта на популярната музика – т.нар. естрадна музика, което придоби изключителна разпространеност. Бяха създадени хиляди и хиляди естрадни песни, дело на български композитори, поети/текстописци, аранжори, певци и инструменталисти, много от които и до днес са в културната памет на хората в страната. За съжаление, това дело остана неотразено в българската книжнина – музиковедска и друга по насоченост. "Естрада и социализъм: Проблясъци" е опит да се запълни в някаква степен тази празнота.

"Спечели с MySound.bg" ще продължи скоро.

Откъс от "Естрада и социализъм: Проблясъци":

Разминаване с идеологията

Надникваме отново в разказа на Развигор Попов: "В училище – пише той – се записах в духовата музика, където отначало свирех на тромпет. В почивките импровизирано съставяхме "диксилендов" бенд и свирехме джаз, докато не ни забраниха, понеже джазът бил упадъчна западна музика и не трябвало да се възпитаваме в духа на развратената младеж, попаднала под вредно американско влияние. Нямаше вече американски филми. Прожектираха само съветски, но все пак имахме късмет, че съветското кино вече беше изградило традиции по отношение на музикалните комедии и гениалната музика на Исак Дунаевски, Блантер и други руски евреи беше достъпна и скоро ни стана любима".

Тук стигаме до един проявил се в полето на музиката "сложен проблем" – както го определя изследователят на културния фронт в социалистическа България Иван Еленков, "достоен – според него – за самостоятелно изучаване (с което ни окуражава много в начинанието ни!), който присъства в историята на социалистическата култура за всичкото време на тази епоха". Проблемът не е лесно да бъде тематизиран, най-общо бих го определила като разминаване между изискванията на комунистическата идеология за параметрите на културно поведение на населението през свободното му време с акцент върху неговото възпитание (и т.н., и т.н.) и – казано опростено – с "реалния живот" на хората по време на социализма, особено в частното пространство на този живот.

Иван Еленков, имайки наум навлизането на българското население в епоха на потребителство като една "нова действителност" и трудностите, които изпитват във връзка с това идеолозите на социализма при вербализирането на феномена, дава следното многопластово определение на проблема: "Идеологическият език, който се влага в обосноваването на една висока "култура на потреблението", описва най-жива, непозната преди действителност: той говори за надделяване на градското население в общата демографска структура на страната и пресъздава картина на общество в активна фаза на убранизация, в което няма още измислена действена концепция за обхват на културното държание на големи фракции относително образовани и професионализирани нови градски слоеве с общо влзето гарантирни постоянни доходи и чувствително нарастващо свободно време. Този език говори за приватни пространства, несъмнено различни от тези на унаследеното битуване, за културни полета със собствен потенциал на развитие: консумативни нагласи, универсални феномени на масовата култура, нова култура на тялото и сексуалността –  все тревожни сигнали, явстващи налични възможности за наслада от живота".

И така, анализирайки в своя труд културния процес в България в епохата на социализма в различните негови етапи, историкът "засича" наличието на "универсални феномени на масовата култура" и тяхната смущаваща идеолозите проява през 60-те години на ХХ век. Работата обаче е там, че за да се проявят тези феномени в сферата на популярната музика по начина, описван в книгата "Културният фронт" (за този начин ще стане дума по-нататък в текста), те трябва да са се зародили доста по-рано. И именно за това по-рано зараждане  на бъдещото голямо развитие на забавната и танцова (естрадна) музика в България става дума в настоящия раздел, който не случайно  нарекохме "ранен етап". Въпросът тук най-напред е да се засекат случаите и начините на разминаване между идеологическото становище ("упадъчна музика") и осъществяваното на практика развитие. Защото естрадата се оказва тъкмо такова "културно поле със собствен потенциал на  развитие", за каквито полета става дума в посочения труд на Еленков.

Стигмата за упадъчност се поставя многократно над забавната музика у нас още в началото на следдеветосептемврийския период. Поставя я, например, тогавашният министър на пропагандата на НРБългария Димо Казасов в писмо от 1945 г. до председателя на Министерския съвет. Сведение за него намираме в документ в Централния държавен архив, публикува го отново Ив. Еленков в посочения му труд: Д Казасов призовава за "… твърда борба с упадъчното влияние на една разпространена напоследък у нас музика, пренесена от развратните вертепи на едно разлагащо се общество. Впрочем, против американската популярна култура, която дава тласък на развитието на българската популярна култура и музика, вероятно са мнозина, при това още преди епохата на социализма. Нека си припомним, например, поета Вапцаров, който в стихотворението си "Кино" дава израз на своето отвращение от "разлагащото се общество" със стиховете:

Един размазан Джон целува страстно Грета

По устните му сладостна лига.

Но стига!

В професионалните музикални среди, които социалистическата управа оторизира със задължението "да отговарят за естрадата", въпросното отвращение се модифицира в постоянно споменаване на жанра като "бавноразвиващ се" и стоящ ниско под всички останали музикални жанрове. Разгръщаме наслуки страниците на новосъздаденото в началото на 50-те години професионално списание "Музика" (от 1953 г. – "Българска музика") и веднага попадаме на казаното становище, че "естрадното изкуство у нас се намира на твърде ниско равнище". Тук следва да се припомни, че в епохата на т.нар. "народовластие"  винаги е трябвало да се взимат мерки за поправяне на несполуките от натоварени с такава задача институции. Така например Комитетът за наука, изкуство и култура (КНИК) от своя страна натоварва половин дузина институции, свързани с музика, да организират и проведат Първото общобългарско състезание за майстори на естрадното изкуство. И – естествено – започва своето послание до тези институции с наизустената "констатация", че "при най-различни случаи не веднаж се е отчитало, че най-изостаналият жанр у нас е естрадното изкуство". И за да се постигне разбиране "Що е това добра естрада?", се помества веднага след това статия на съветски професор, разкриваща "тайните" на това изкуство, които – след прочита на неговите бележки – се оказват всеизвестните и близки до ума "майсторство на показа" и "високо качество на формата на поднасяне".

Интересно е да се види, как присъдата "упадъчна, развращаваща музика", лепната към американския джаз (от това време) и неговите адепти, като например полски и чешки джазмени, се разпространява надолу по властовата пирамида и става начин на мислене и изразяване на музиканти и журналисти. Диригентът и композиторът Иван Маринов, например, който през 1954 г. рецензира в статия за сп. "Българска музика" концерт на поредния новосформиран естрадно-джазов оркестър с ръководител Емил Георгиев, пише следното: "…характерна за оркестъра е неговата звучност, освободена от крясъците на американския джаз". Година по-рано в същото списание четем материал на автор-музикант, назовал се като "Музкор", за ставащото в полето на музиката във Видин. Заради днешното си комично звучене съобщението заслужава да бъде поместено цяло:

"Пристигаме с параход точно на 9 септември тази година. В дунавската столица цари празнично веселие. Ресторантът на открито в градската градина е пълен с млади хора. Свири джаз! Слушаме и не вярваме на ушите си. Под звуците на "Буги-вуги" и "Румба" се огъват прегърбени фигури на дългокоси суинги. Всред тях здрави и прави младежи от народа се мъчат да им подражават. В оркестъра самодоволно се усмихват десетина музиканти. Вглеждаме се по-внимателно и разпознаваме един след друг челните представители на видинските симфоници. "Симфоникът" Славков, вместо тромбон, на който свири не зле, е хванал две кратуни и в "творчески унес" се мъчи да долови далечния американрски ритмус на румбата. Останалите "симфоници" пригласят. Под звуците на тая какофония с достойнство си пият винцето културните ръководители на града. Никому и на ум не идва да протестира срещу тази музикална варварщина…

На снимката: Йосиф Цанков и Паша Христова с голямата награда на "Златният Орфей" (1970).

Източник за книгата: Здравко Петров