Конча Буйка. Целият блус на света!

Не ми се беше случвало някой да успее да ме разплаче още с първата си песен на концерт.

До снощи.

Това направи Конча Буйка (Concha Buika) - миниатюрна, черна фламенко певица, която левитираше над сцената в зала 1 на НДК, преставяйки новия си албум "El Último Trago" по покана на "БГ Саунд Стейдж".

Испанската звезда бе като закачена под огромния си облак къдрава черна коса и едва успяваше да побере своите чувства. От началото до края и в тъжните копли (типични испански балади, в случая обаче съвсем нехарактерно звучащи с твърдия, тежък и почти подземен глас на Буйка) и в танцувалните латино парчета, концертът беше един-единствен вик.

Оголено и разтегнато почти до нетърпимост чувство, което стои в основата както на фламенкото, така и на блуса. Певицата направо се раздираше от този вик и ако не бяха ослепителните усмивки, които мяташе на публиката между изпълненията си, щях да се страхувам за нея - сериозно.

Чисто формално, Конча Буйка - определяна като новата Нина Симон, пее нуево фламенко, смесено с джаз, африкански ритми и някой и друг самба елемент. Това, което ни отвя снощи и буквално ни залепи за седалките, обаче може да се нарече само с една дума - "блус".

Блус в най-първичния си вид: ритъм, който наподобява човешки говор, смесените интонации на тъга и ирония, моментните заигравки и дори преигравки, които разсмиват, за да утешат; протяжният плач на предците, цялата сладка горчивина, която може да се побере в един глас.

А колкото до ниския ѝ, мощен и невероятно изразителен глас, мога единствено да цитирам Хавиер Лимон, заедно с когото Буйка пише повечето си песни - "Тя е толкова много жени". Снимки - тук!