Докато търся в Интернет някаква информация за Ноуз (Noze), френското тек-хаус дуо, което така приятно ни изненада в столичния клуб "Ялта" снощи, попадам на най-точното определение за тях: "пакостници".

Направо се пръсвам от яд, че не аз първа съм се сетила за него. Никола Сфинтеску и Езешие Пелес, двама дребни мъже с еднакви сламени шапки, се промъкват към пулта, за да разположат техниката си, ухилени дяволито.

Люк Вайбърт, който до този момент е сипал върху танцуващите новаторска електроника и гавраджийски семпли, плавно преминавайки от леки хаус бийтове към агресивен, почти болезнен джънгъл, трябва да отстъпи.

Мъжете взимат микрофони и започват да пеят. От колоните се разнася нестроен припев, изпят с тембър, какъвто си мислехме, че има само Том Уейтс.

Отдолу ври и кипи! Енергичен ентусиазиран хаус: носят се мелодии като че изсвирени на струг, скърцания, ефекти, дефекти, сурови техно звуци.- като от зората на електронните игри.

И двамата пакостници ни почват: сменят смачкващи минималистични звуци с латино ритми, болезнени баси и казачок.. С пискливи фалцети припяват, че искат да танцуват, или че преди да излезе по любов, човек трябва да си измие краката...

С микрофони в ръце заемат все по-особени пози, а музиката им нито за секунда не губи своя помпащ - почти пънкарски, заряд.

Пакостливите усмивки не слизат от лицата на дуото цели два часа, докато малкото, но развеселени до пълна лигня гости на пулта, им се радват все по-отблизо.

Към края на сета им никой не иска да си тръгва, а е започнало да се съмва и като че дори статуите на братята Георгиеви пред Софийския университет се хилят щастливо (и леко дебилно).