Ни повече, ни по-малко!
Майк Стърн (Mike Stern), Ришар Бона (Richard Bona), Дейв Уекъл (Dave Weckl) и Боб Малах (Bob Malach) наистина възнесоха публиката в зала 1 на НДК до такива "седми небеса”" че сякаш най-естествената и логична следваща стъпка беше да "закрачим из въздуха" (като герои на Йожен Йонеско), за да стигнем още по-напред и да окупираме още по-плътно сцената за биса снощи.
Ей на това му се вика да провокираш естествено заложената у всекиго, дори у по-консервативния българин, спонтанност. Защото джазът, и особено истинският, не е просто демонстрация на спонтанност пред пощракващи с пръсти сноби, а споделяне на спонтанност и посяване на спонтанност у публиката.
Ако направим една съвсем кратка хронологическа справка и сравним концерта на квартета на Майк Стърн с последните два големи (и добре посетени) концерта, организирани от „ДжаZZ Плюс” в зала 1, тази еуфоричност е още по-осезаема. Тя някак си няма как да се случи на концерт на Гарбарек, който спазва доста по-голяма дистанция с публиката, а пък на шоу на Елиадес Очоа самата музика предполага танцуване и спонтанно „наобикаляне” на сцената от страна на тълпите фенове. А Майк Стърн и компания успяха да предизвикат подобна спонтанност, просто свирейки парчетата си – без никакви трикове! Е, имаше подмятане на музикални шеги с марката Дийп Пърпъл и Кинкс, и някои съвсем сериозни „вмъкнати цитати” – „Жан-Пиер” на Майлс Дейвис например, но това, което наистина отнесе главите, беше самият Майк Стърн – и с вдълбочаването си в блусменските рифове, и с по-хард моментите, и с ненатрапчивото си, но изключително силно присъствие в моментите, когато Боб Малах или Ришар Бона поемаха щафетата за парче или две.
И като споменахме Ришар Бона – шапки долу за неговото едва десетминутно, но разтърсващо като цял "пълнометражен" концерт солово представление към края – глас, и глас, и глас (семплирани в движение), и глас, имитиращ бас китара по начин, не по-малко впечатляващ от техниката на Бона на истинския инструмент, и глас, превърнал се в перкусионен инструмент, и още глас, и още… Няма да използваме удобното клише "човек оркестър", за да не отнемаме от очарованието на момента. Само ще кажем, че това "твърде камерунско" парче, което Бона Пиндер Яюмаялоло (както е рожденото му име) все пак не беше "етно джаз", а нещо много по-голямо – от онези произведения, в които фолклорният елемент дотолкова е преплел ДНК-то си с истинския джаз, че човек не се замисля кое откъде иде и "леле, колко екзотично!", а просто се оставя на музиката… Разбира се, нашата публика малко прекали със заглушаващите ръкопляскания по време на произведението, но нека не й се сърдим – все пак още живеем в страна, в която надсвирването и виртуозността са качества, които се ценят много повече от музикантската мисъл и музикантското въображение. И като вече знаем, че Бона е виртуоз, някак си нещо не ни достига – търпение ли, въображение ли – да го видим като автор и да му се насладим, без да го заглушаваме.
Както и да е обаче. Самият факт че едва няколко часа след концерта вече ми е трудно да си припомня кое парче след кое беше изсвирено (пък и по време на събитието съвсем забравих да си водя бележки), говори, че аз също – макар и за час – съм се превърнал в истински блажен "пешеходец из въздуха".
Понякога критикът трябва да свали сакото, шапката и очилата си на критик и просто да се остави на музиката.