Фоайето на НДК е оживено. Панаир на книгата, гардероб "За коледно парти", щанд с дискове на Сигнал – троен албум "Златна колекция" (демек мърчандайзинг), гардероб "За Сигнал". Лъха култура.
В зала 1 е полурехаво в 19.00 ч., но до началото в 19.15 ч. вече е тъпкано. По-тежко отрупана с техника сцена за наша група не бях виждал. На 3 видеоекрана в група текат реклами, още един, спуснат пред барабаните, 13 китари, изправени пред 5 маршала, висок около 2 м. подиум за лъскавия барабанен комплект, 4 микрофонни стойки. Сценична визия като на западна мегагрупа.
Светлините гаснат, мощни аплодисменти от залата, заглушавани от видео светкавици и гръмотевици, те излизат. Чудесен звук, вихрено начало с инструментал на тримата, облечени в черно (без Данчо Караджов, който излиза с бяла риза). Всичко е по правилата на рок концерт.
След 2-3 чевръсти парчета Данчо обявява: "В залата има един човек, който може да да изпее тази песен". Сърдечно посрещнат, отдясно се появява Наско Пенев от Б.Т.Р. и запява "Скъп спомен мой". По правилата – стари групи канят младите си приятели на обща сцена. Баладата завършва в ритъм на реге за разпяване на публиката, малко тъпо.
Феновете очакват баладите и ръкопляскат разсеяно на всичко останало. До мен младеж с костюм, вратовръзка и зализана прическа внимава кога се кефи приятелката му, до нея пък - дама на 56 г. и 3 месеца в рокля като за Нова година грее и не откъсва поглед от сцената. В края на реда белокоса жена остава усмихната през цялото време – 2 часа и 45 минути и от време на време се заглежда в танцуващи на пътеката ученици.
Баладите "Съжалявам", "В друго време, в друг свят", "Мина и Лора"... са поднесени в акустичен вариант от Данчо Караджов и Александър Мариновски. Певецът държи в лявата ръка малка бутилка минерална вода и от жестовете му се чете "Наздраве!". Чувствам се като в пиано-бар, оглеждам се – зала 1 на НДК, продължавам само да слушам вечните балади на Сигнал.
По правилата – благодарности към всички, които имат принос – Данчо Георгиев „Стълбицата”, излъчил първата им песен - „Любов” през лятото на 1978, Стефан Широков, Дечо Таралежков, бившите членове Румен Спасов и Христо Ламбрев (дали не беше по-добре да са на сцената за 1-2 парчета), текстописците Мишо Белчев, Александър Петров... В този момент си мисля, че 30 години кариера е велико постижение за България при това във възходяща линия.
Трогателен момент – на сцената са техните деца – Лора (с микрофон и Даниел с китара) Караджови, Алекс Мариновски-младши на клавиатура, Искрен Захариев на барабани. След 2 минути всички са заедно под прожекторите.
По правилата – китарно соло, ама не чучулижене и виене, а цитати. „Day Tripper”, “Mistreated”, “Iron Man”, “Black Night”, “You Really Got Me”, “Hey Joe”, “Smoke On The Water”… и „Мила Родино”. Залата става на крака. А аз оставам на стола и немея от тъпотия – не виждам националния флаг, в чиято чест се свири химнът. Подобен ход прави Джими Хендрикс преди 40 години без присъствието на кралицата и знамето на Кралството.
Барабанното соло на Владко Захариев го знам от 1993 – обикаляне около целия комплект, слизане, чукане по всички стойки, стълбички, монитори и на микрофона отпред: „ОК?!”. Над 10 минути за всяко едно соло – явно се записва DVD. БНТ снима с няколко камери и рядко се сеща да излъчва картина на екраните заради гълъбарника на втори балкон. На екраните вървят тематични клипове за всяка песен, по скоро зациклени красиви видео импресии.
Залата очаква нетърпеливо „Може би”. Ясно е, че тя ще е последна на биса. Всички известни балади са "разтегнати" за пеене от публиката. Без значение на пол, възраст и занятие всеки пее с Данчо, чието лице е озарено от признанието на над 3 500 души. Той свири на "Rickenbacker" – китара, с която Ленън е сниман най-често.
„Да те жадувам” е последна от редовната програма, последвана от мощното „Още! Още!...”. Цветя и целувки от пищни дами. И тук групарите правят достойна постъпка – започва бис, без да излизат от сцената.
„Спри се” на Юрая Хийп изправя залата на крака. Докато върви дежурното разпяване („сега дамите, сега мъжете”), публиката скандира „Може би! Може би!”. Малко конфузно.
Грандиозен финал с тази знакова песен за групата и за цялата рок история в България.
Поклон, възторг, изчезват и... нищо не е свършило.
Получават мощен сигнал - започват истинските аплодисменти за бис.
Те го заслужават, но след „Може би” няма какво друго да се свири.