Интересно дали след всеки концерт на фадища не се наблюдава леко повишаване на интереса към екскурзиите до Португалия? Убедена съм, че е така. Невъзможно е след миговете в плен на тази музика да не ти се прииска да усетиш реалната атмосфера на къща за фадо. Да чуеш как дъжда свири по улиците на Лисабон като на португалска китара, как слънцето разказва простички истории, как стъпките на хората по паважа водят към приказни светове и как всичко това, натежало от онази особена меланхолия, се пропива в един глас, няколко струни и топлите тела на хора и китари.
Не са малко певците, докоснали душата на българската публика, всяка със своята версия на фадо - Крищина Бранко, Мизия, Мариза, Карминьо, Дулсе Понтеш, единственото мъжко присъствие за сега - Камане, Ана от Деолинда и ето я и другата Ана - Моура, чийто концерт в зала 1 на НДК на 29 октомври бе третият в България - след един в София и един на "Банско Джаз фест" преди достатъчно много време.
Зала 1 е оказа възголемичка, предвид събралата се публика, но вероятно зала "България" щеше да е твърде малка. За съжаление празното пространство на оркестрината толкова отдалечаваше сцената от първите редове, че никой не се престраши да го прекоси, дори когато в края на концерта Ана сподели на прекрасния си английски, че ще се радва хората да потанцуват. Защото, въпреки че фадо е музика на тъгата и носталгията, фадото на Ана Моура не е като никое друго и без никакви противоречия прегръща в себе си и радостта.
Всъщност фадото на Ана Моура е като приказка, разказвана от столетия, запазила своята същност, но интересна и с почерка на своя разказвач. А разказвачката тази вечер си бе довела помощници - Ângelo Freire (португалска китара), Pedro Soares (акустична китара), André Moreira (акустична бас китара), João Gomes (клавир) и Mário Costa (перкусии). Клавирът и барабаните създаваха допълнителна плътност на разказа, нов емоционален слой, който обгръщаше болезнено голото ридание на китарата и гласа, за да го наметне с пъстра приказна дреха, вълшебно наметало, което се превръща ту във вълшебно килимче и те носи към далечни светове, тук в завеса, която се разтваря пред очите ти, за да попаднеш на мига в капана на магия, от която няма откъсване.
За някои неща е нужен наистина само миг. Мигът, в който чуваш гласа на фадища и вече си влюбен в Лисабон. Без дори да си стъпвал там. Мигът, в който на сцената излиза Ана Моура и, преди още да запее, вече си влюбен в изумително крехката жена в черно, в това създание от приказки, чието име не знаем само защото не знаем кои са нимфите от португалските легенди, но иначе се нарича Ана, фадища и вълшебница.
Тя не обяснява за какво се разказва в песните ѝ. Оставя непознатите думи и мелодията сами да говорят. Затова пък представя бенда си, говори за предишното си идване в София, поздравява с няколко думи на български, а към края опитва да накара публиката да пее с нея на португалски. Не за пръв път публиката не се справя особено добре с този труден език, но не можем да я обвиним в липса на старание. Ана се смее, залата се смее, слънцето се смее, нищо че е студена октомврийска студена вечер.
Няма да се впускам в протоколни подробности за петорно платинения статус на "Desfado" (2013), последния албум на Ана, за нейната работа със светила в световната музикална сцена, за наградите ѝ - всичко това го има за четене къде ли не. По-важно е другото, заради което концертите ѝ са толкова пленителни, другото, което остава неназовано, но кристално ясно още с първите ноти на "Havemos de acordar", с която започна концерт. До края чухме още парчета от "Desfado" ("E tu gostavas de mim", "Fado alado" и разбира се, "Desfado"), както и от предишните четири албума на певицата, плюс шеметен инструментал, дал възможност на петимата музиканти да покажат уменията си, незасенчени от магическия глас на Ана, иначе притегателната сила, фокусът на този концерт. Това неназованото, тази приказна магия в реалния свят, този глас и тази музика, които звучат на живо в пъти по-пленително, отколкото на запис, и които след последните нотки на "Fadinho serrano" те карат да провериш полетите до Лисабон, това неуловимото, но осезаемото, което кара слънцето да грее през нощта, а софийският въздух да ухае на океан, това е живото сърце на фадо.
И то бие в гърдите на Ана Моура.
Снимки на Петя Митрева - в секцията "Галерия"