Полското трио на саксофониста Мачей Шикала откри купона във втората фестивална вечер.
Неговите саксофони (тенор и сопран) тръгнаха неубедително, но лично моите очаквания, че тая нотна академика ще залепи на скуката като дъвка за горещ асфалт се разсеяха още в края на първата пиеса, когато Пьотр Леманчик и Томаш Совински влетяха, като показаха какво ги държи заедно от 1998 насам: умението да си подхвърлят теми. А и да ги ритат един към друг нерядко. Авторски пиеси и стандарти. Кое взе превес, няма значение, май. Идеята за съпорт бе изпълнена перфектно.
Купонът продължи отново с полски музиканти, но обединени от български бенд лидер, доколкото мога да нарека бенд акустичния тандем Дидие дел Агила (контрабас) и Ролан Мерлинк (ударни). Гледали сме пианиста Марио Станчев – българин по баща и французин по майчина линия, вече няколко пъти в Банско. Имам спомен за адски скучен негов гиг, паркетен и усложнен до неслушаемост джаз, от една страна, но и много, много добро, динамично и артистично представяне. Как ли ще е сега, когато се кани да отбележи със сет 30 години от емиграцията си във Франция и своя 60-и рожден ден – възраст, в която животът тече в легато?, мисля си аз, докато триото очевидно загрява с първите две изпълнения. Пръстите на маестро Станчев тръгват по клавишите в нарочен контрапункт... и... нека купонът започне сега! Тоя купон обаче не е някаква вихрена веселба, а по-скоро интровертна ретроспекция на оригинални изпълнения и чужди класики. Интересен, вглъбен джазмен, който вади от пианото типично европейски мисли и чувства, но е загърбил излишните езотерични нагласи, присъщи на повечето от колегите му на европейската сцена. В един момент усещам, че се кефя нескрито, ала не сме много тези, които оценяваме това, което прави триото на Станчев. Вероятна причина за това е, че доста хора си тръгнаха, прогонени от дъжда, който обаче се оказа кратък - колкото да ни уплаши и да пробва нервите ни. Станчев и неговите момчета обаче не напуснаха сцената, а продължиха партите с чудесна блус пиеса. И тук, гледайки отново реакциите наоколо, за пореден път ми идва да изкрещя: "Абе, хора, не хвърляйте в масовката на площада грандовете на клубните изяви!"
Екзотичната Кейко Борйесон (Keiko Borjeson) свири и на миналагодишното издание на феста, но сега пианистката – еднакво изкушена и от джаза, и от класиката, обяви гастрол на дамската формация УомаДжаз (WomaJazz). Очевидно фокусирана върху намерението да не се повтаря по възможност, тя хитро и уместно онагледи с танцово шоу тежкия саундтрак на класика, пост боп и суинг. В центъра на музикалния съспенс бяха безспорно нейните клавиши, но сюжетът бе авангардно оцветен от присъствието на Ирене Робинс – пиано и вокали, и Силвия Болонези – бас. Визията пък бе шарматно нарисувана от таньорката Аш Шоп Ломбарди. Енергичен гиг. Въпреки преклонната възраст на дамата от Токио, в нея със сигурност има още много живец – и като комопозитор, и като изпълнител. За разлика от редица свои подобни посестрими, авторитетът на Кейко не е мухлясъл, въпреки дългогодишната й кариера. Обратно – покрил е с патина бакалавърската й степен.
(Ханк Джоунс: "Тя е един от най-иновативните пианисти, които някога съм познавал и слушал през годините въобще").
Край.