Имаше, разбира се, елемент на déjà vu в този концерт.

Имаше балкански импресии (и експресии), имаше моменти, в които китарата на Влатко Стефановски (на снимката вляво) звучеше като кларинет, имаше "Калайджийско оро", имаше Ти-Боун Уокър и Би Би Кинг, имаше "Amazing Grace" във вариант китарно дуо... Имаше от всичко по малко, но може би с една идея по-улегнало, отколкото на фестивала "Пловдивски джаз вечери" 2011 предишната вечер. Това обаче не е критична бележка, колкото опит за задаване на параметри:

Триото на Влатко със специален гост холандския китарист (повлиял на рок сцената "и от оваа, о от онаа страна на Атлантикот") Ян Акерман излезе за първи път на сцената в Sofia Live Club, но отново след размазващ концерт на грузинците Шин с Теодосий Спасов (в Студио 5). И затова може би малко от енергията ми се губеше. Звукът в Sofia Live Club беше доста по-прецизен спрямо този в Драматичния театър в Пловдив. Тоест - на Акерман не му се налагеше "да оперира" с неочаквани брумове, но от друга страна клубната атмосфера определено смалява. На Влатко Стефановски, когото съм имал възможност нееднократно да гледам на оупън еър фестивали като Exit например, не знам за преди, но сякаш вече клубната сцена му е малка. За да се чуят неговите "Влатково оро" и "Калайджийско оро" наистина трябва ако не стадион, то поне зала с висок таван. Иначе се получава ефект на компресиране от flac на mp3, както биха се изразили в българските пиратски среди, и дори при най-добре озвучения клуб нещо се губи. Влатко си е рок виртуиоз, който, макар да плува свободно във всички стилове на джаза, просто си иска простор, за да постигне онзи звуков ефект на бумеранга, така добре познат ни от многохилядните му концерти.

Навярно именно поради това двамата китарни герои, подкрепени от Джоле Максимовски на баса и Дино Милославлевич на китарата, наблегнаха повече на мейнстрийма, отколкото на балканската програма. Но не е лошо – винаги има какво да се научи, когато видиш даден музикант или група от друг ъгъл. А и никой не иска да гледа един и същ концерт два пъти. Това е всичко. Или може би не всичко... Защото накрая ни споходи Блусът (с главно Б). Като гръмотевица, като потоп, като ненадейна есен – "Spider In My Web" на Алвин Лий (Alvin Lee)!

Край.