Вероятно ще прозвучи хиперидиотско, но в едни мегадревни времена виках на Бон Джоуви ... Бони Тайлър.

Аз откъде да знам, че готиното парче "Runaway", записано от сръбска радиостанция, се пее от изгряваща банда от далечно Ню Джърси? Бони по същото време мачкаше с "Holding Out For A Hero", а, съгласете се, двете песни са си почти лика-прилика.

Така, че ... прости ми Джон, ама първо те взех за мадама!:)

30 години по-късно Джон Бон Джоуви вече бе мокър сън на половината земно кълбо, носещо бикини, а легендарната му група бе категоричен № 1 в света, колкото и това да не се харесва на шепа хора.

За тези три декади Джоуви се променяха, минавайки транзитно през хлапашки глем-рок, поамериканчено U2 звучене, юесейско фолк-кънтри, китарно диско и епохални балади.

До скоро заменях клиширания израз "на кукуво лято!" с моя версия от сорта "Да, бе, да! Това ще стане, когато Bon Jovi или U2 дойдат да свирят в България!". Е, от днес този лаф вече не е актуален! Поне наполовина.

Скъпи съотечественици!

Тук бяха Бон Джоуви! Макар и за по-кратко от предвиденото.

Вярно, тази мащабна влакова рок композиция пристигна на гара София без два основни вагона. Алек Джон се откачи още през 1994 година, а Ричи Самбора дерайлира преди има-няма месец. За капак в столицата на България се повреди и самият локомотив ...

Но нека караме поред.

Не съм бройкал народа един по един, но по лична преценка на Националния стадион се паркираха между 40 и 50 000 души. Истински празник, ако пропусна един свиреп пехливанин от пропускащите на вход 9, който изрева на екипа на MySound.bg ... с тези прес-баджове да си ловим автобуса за село!? Ама така е по тези географски ширини, изпълнени с неподлежащи на дресура питекантропи.

След едни големи и ненужни вот-драми по интернет, логично за подгряваща група бe избрана D2. Ако някой е гонил стилова прилика между съпорт и хедлайнър в случая, да иде да се обеси на момента. D2 е вече доста твърда алтернативна група, а Джоуви са си ... Джоуви. Иначе нашите момчета стояха с доказано самочувствие, а Дидо се раздаде на макс, за да вдигне поне малко суперразнородната фенска маса.

Имаше и малък рекламен блок, след който съм сигурен, че момчетата от D2 ще пият "Каменица" без пари поне докато навършат 75 годишна възраст:)

Не знам кому беше нужно 50-секундното участие на Ники от Торнадо в този сет, но иначе D2 определено дадоха най-доброто от себе си за половин час изява, при 30-40% капацитет на озвучаването.

Последваха 45 минути капиталистическа рекламна пауза, в която уж докато се подготвяше сцената, гигантската комерс-машина, наречена Bon Jovi, ни зомбираше да си купим "от пиле мляко" с марката на групата. Определено романтичната страна на рок-ен-рола е останала в едни далечни времена, за които стана дума в началото. За инфо – нищо и никаква тениска с логото на състава се джиткаше за 50-60 лева. А това си е пладнешко изкормване.

Точно в 20.45 часа гигантският кадилак с избила ръжда по капаците потегли за едно чакано 30 години пътешествие. Първа дата в Европа, пълен стадион, страхотна сцена и огромната усмивка на Джон Бонджиови избухнаха в София с чисто новото стартово парче "That's What Тhe Water Made Me". Очаквано зверско начало!

Гледах наскоро в YouTube пълен запис на концерт на Bon Jovi в Америка от преди месец и половина. Независимо, че и Ричи беше на сцената, музикантите бяха досадно статични и намусени. В София беше съвсем, ама съвсем друга работа. Джон и Дейвид буквално сияеха и нещата стартираха шеметно с поредицата Back To The 80’s с отлично познатите мелодии "You Give Love A Bad Name", "Born To Be My Baby" и "Raise Your Hands".

После - преход с "Lost Highway" и "Captain Crash & The Beauty Queen From Mars", за двата нови топхита от актуалния албум "What About Now" – "Because We Can" и заглавната композиция. Всичко вървеше просто идеално. Вихрено шоу, светлинен пир, приличен саунд (поне фронтално) и сияещ певец на една от най-големите група в света, но с подозрително зачервен нос.

Повтръсналото диско с китарка, наречено "It's My Life", очаквано взриви онези 85% от публиката, дошли да гледат нещо, което се вижда веднъж в живота, без да са крайни или дори никакви фенове на състава. Хубавото дойде във финалното соло на фамозната "Keep Тhe Faith", когато определено замириса на здрав рок, а веднага след това настана време за... любов.

Екраните показваха хиляди красиви българки (и доста чуждоземки) с навлажнени очи, когато секссимволът на 3 декади зареди с кухарката епичните балади "I'll Be There For You" и "Bed Of Roses". Пълна идилия и мляскащи се "стомашни пеперудоносители" по терена на стадион "Васил Левски".

Няколко минути по-късно обаче, работата не тръгна на добре. Във финала на песента, която изстреля Bon Jovi в звездна орбита – "Runaway", нещо се случи с гласа и усмивката на Джон. Добре, че в това парче имаше 40-50 000 беквокала, та почти нищо не се усети, но малко след това лицето на фронтмена странно се промени и той изненадващо обяви, че следващата песен ("In These Arms") ще бъде изпята от големия Дейвид Брайън. Джон се изпари от сцената, а Дейвид направо разкова един от най-музикантските хитове на групата. Истински неподправен американски рок, представен по принуда от най-свежия в легендарната банда към днешна дата. Изумително е как Дейвид се е запазил през всичките тези години. Жесток пич!

Със завръщането на Джон на сцената обаче се разбра, че ситуацията никак не са наред. "Livin' Оn А Prayer" стартира доста преди нормалния финал на шоуто, а видът на певеца беше отчайващ. Последва почти насилствено и трагично изпълнение на най-специалната песен на групата, като публиката и китаристите покриха повечето текст.

Горкият Джон се извини няколко пъти на феновете, а на гигантските монитори ясно се виждаше подутият му нос и трудното дишане. Алергия, прилошаване или загуба на глас, това ще се нищи дълго време сигурно, но е факт, че този велик изпълнител прояви супергероизъм в опита си да завърши шоуто по някакъв начин и полагайки неимоверни усилия изпълни култовата "Wanted Dead Оr Alive", предвидена чак за втори бис в спектакъла. След нея Джон просто каза: "Довиждане, ще се видим пак”, извини се съвсем по мъжки и се изнесе заедно с цялата банда.

Истински шок на стадиона. Не, че Bon Jovi пяха малко (пълни 2 часа), но толкова тъжни лица на едно място, осветени от централното осветление на Националния, си бяха шашваща гледка. Един прекрасен филм, на който точно за финалната сцена спира токът. Това беше първият концерт на Джоуви в историята на българска земя. А най-липсващото звено в цялата работа, поне по думите на разотиващата се масовка, беше баладата "Always".

Стана ми супертъжно и мъчно за Джон Бонджиови. И още ми е. За феновете - също. Това можеше да е концертът на годината за разнебитената ни страна. Около 40 минути не му достигнаха за това...

И, за да завърша там, откъдето започнах. Бони Тайлър, която навремето обърках с Bon Jovi, само след 4 дни ще брани британската чест на конкурса "Евровизия" 2013 в Швеция. Дано поне тя има по-голям късмет от този на Джон в София.

Но въпреки всичко, дори и без финални надписи:

Благодарим ви, Bon Jovi!

Снимки на Христо Петров - в секцията "Галерия".