Не! Не върви май точно така да започна да споделям какво се случи пред очите ми в препълнената зала 1 на НДК.
Няма да редя хронологии, още по-малко да подреждам случилото се в класьора на събитията. Ще щрихирам само една гола и свободолюбива емоция. Усещането за Куба. Една изневяра с Куба. Един пулс, останал сред звуците.
Затова започвам направо:
Залата се пукаше по шевовете. Хората заливаха пространството около сцената като наводнение. Аз се промъкнах в тъмнината и намерих местенце съвсем пред сцената. После притихнах и се поддадох на очакването. След миг по кожата ми се допряха нотите. Шепа акорди, събрали цял живот, цяла култура, история, тъга и болка. Смях и живец.
Музиката зарезонира сред хората и започна да събужда изморените ни петъчни души. А Буена Виста (Buena Vista Social Club), повярвайте ми, никак не се церемониха. Влязоха в нас от раз. Директно. Всички с умивка заизливаха горещите ритми по сцената.
Кубинците имат менталната настройка, че щом нещо в живота ти не върви, няма нужда да го влошаваш допълнително, като страдаш. Изпей го, измечтай го, направи го красиво. После някак всичко ще се подреди от само себе си. Така изпод - пръстите на пианисти, китаристи, перкусионисти, от дробовете на всеки певец се изплъзва само хъс и зов за радост.
Усетих се като насред торнадо. Вихърът ме понесе съвсем небрежно с глас на 70 (и малко от горе) годишна жена. Глас на мъж, пропит с дъх на пури. Глас на кипяща млада кръв. Всичко хомогенно смесено. Салса.
Две песни по-късно бетонната капсула на хората около мен се пропука и сред тъмнината се плъзнаха танцуващи фигури. Зарядът започна да се усеща осезаемо и музиката се превърна в нещо повече от себе си. 10 души захванаха да създават свят, да рисуват цветове, да носят мирис на море и плаж. "Chan Chan".
Типично, двамата доайени - Тереза Гарсия Катурла (Teresa Garcia Caturla) и Хулио Алберто Ернандес (Julio Alberto Fernandez), облечени в бяло, подадоха на публиката душите си. Песните им са ви познати. Някои от нас са започнали да танцуват салса на тях, други са преживявали различни катарзиси, трети са открили удоволствието да вкусиш Куба чрез звука, мохито и пура в ръка. Сякаш изпод пушека по сцената изплува духът на Хавана, на Сантяго де Куба, на тесните разрушени улички, с присядали по пейки и столове столетници, блажено усмихнати. "Guantanamera".
Круизът из емоциите продължи близо два часа. Фронтмените... не! - владетелите на сцената, се разхождаха из публиката. Прегръщаха хората и късаха по малко от гласовете си, за да ги оставят дълго след тях, запечатани някъде из съзнанието ни. "Dos Gardenias"!
Музиката се лееше плътно и опипваше кожата ми. Не беше звук, не бяха ноти. А осезаемо усещане, което потичаше по мен, като ме задъхваше. Пиано, което носеше тъгата. Пиано, което разливаше джаз в нощта. Контрабас, пулсиращ в мен. Бас, който синхронизираше ритъма на сърцето с онези свободни души, там далече през континенти и океани. Тромпети, които галеха ухото и довяваха аромата на морето. Усещането за тъга по отплаващи кораби. Ударната секция беше ... наистина ударна. Те ме понесоха на вълните не само на танца. Перкусии, барабани, приливи и отливи се блъскаха из кожата ми. Съвсем пристрастно си признавам, че емоцията, която ме понесе под влиянието на барабаниста – безкрайно позитивен и зареден с много сценично пристъствие човек, дефинира цялостното ми усещане за концерта.
Сякаш да покажат колко многоизмерна е салсата, китаристите се заиграха. Двубой на тъгата в минорна тоналност и веселия пулс на акустичния звук. Съвсем преднамерено, този разговор подхвана мелодии, познати от различни сфери. Не кубински сон, не извстната салса, а напълно тенденциозен кънтри саунд ... та чак... до казачок. Да, прочетохте правилно, казачок. И съвсем за да затвърди мотото „Нека да направим лошия ден прекрасен, нека да заредим тъгата си с енергия”, барабанистът затанцува. Ей така ... казачок ... насред малкото късче от кубинска земя в зала 1 на НДК.
После пак стихията на сона, салсата, ча-ча ритъмът се изляха като дъжд върху нас.
Загледах се в хората.
Колко отдавна не бях виждала толкова различни хора, събрани от една слънчева усмивка! Публиката беше тотално подвластна на пропилата я емоция. Да, кубинската душа е голяма, защото е композит от всеки един, докоснал се до религията – до музиката.
Знаете ли, има още. Тереза се заигра с публиката. Съвсем по детски. Въпреки годините, белязали кожата й. Подхвърляше топка-тиква-маракас на публиката, смееше се като хлапак. А очите й пръскаха слънце.
Аз се предадох. Признах религиозната си принадлежност към кубинската салса и забръщолевих на испански. Искаше ми се да прегърна жената, седнала до мен, искаше ми се да обичам света, пък макар и сив и прашен. Краката ми се почувстваха боси и детски. Косата ми преживя вятъра на океана, а кожата ми усети мекия пясък.
Като карах, на връщане към панелката си, мислех колко безвкусно звучат думите. Как да опиша пулса си? Може би точно сега ще си сипете по едно мохито, ще пуснете малко Буена Виста ... и ще го усетите сами.
Аз със сигурност правя точно това!Снимките на Елена Ненкова може да откриете в галерията ни за концерта!