Дийп Пърпъл свириха повече от 2 часа снощи в столичната зала "Фестивална".

В епохата на тотална стилова фузия, маститите рокаджии дефинираха понятието хард рок пред публика от 7 500 души според официалните данни.

Това се случи точно десет години след предишния им (двоен) десант: на 27 и 28 ноември 1998, само че в Зимния дворец на столицата.

Шоуто бе показателно за това, че когато една банда е обичана, събира почитателите си, независимо че не излиза за сефте на ръка разстояние от тях.

Публиката получи каквото и очакваше.

Първо – здрава доза рок.

Второ: хитовете именно на Пърпъл, поръбени с многоцветната шевица на чистата емоция.

Събитието обаче бе повече за поливане саксията на сантимента и – благодарение на екраните около сцената, за окото.

Тъй като звук не се чуваше. По-скоро скачаше в ухото от лош ракурс.

Не, не заради саундмейкърите на концерта.

А заради (липсата на) акустика в помещението.

Това е обаче: както ви се харесва – в София няма зала за концерти от подобен мащаб.

Дали ще свирят Инексес, У-Танг Клан или Дистракшън, прозорците на "Фестивална" дрънчат. Все в зле скроен фънк.

Иначе купонът се получи.

Още в самото начало групарите обраха всякаква дистанция между себе си и парти народа, нагънат като чорбаджийска чушка в буркан.

Дийп Пърпъл изсипаха както класики ("Smoke On The Water","Lazy", "Strange Kind Of Woman", "Highway Star", "Hush", "Black Night"), така и по-нови хитове ("Rapture Of The Deep", "Perfect Strangers", "Wrong Man").

Плейлистата на Йън Гилън и Ко е (почти) същата като тая, включена в двойния им проект "Deep Purple: Live In Montreux 2006".

Гигът в България е част от турнето по презентацията на последния им засега студиен диск – "Rapture Of The Deep" (2005).

За разлика от повечето набори в гилдията, тази банда никога не е залагала на трикаджийска музика. Особено пък на живо. Така беше и преди няколко часа.

Музикантите си взаимодействаха перфектно, развързвайки стандартни за репертоара си схеми – но по нестандартен начин.

В основата на цялото лайв шоу бе диалогът между отделните инструменти. Най-често се раздумваха фронтмен и китара.

Но старт даваха предимно клавишите на Дон Еъри. Чак след тях в мелодията влетяваха ураганните палки на Йън Пейс и мачкащият бас на Роджър Глоувър.

Китаристът Стив Морз, заменил титуляра Ричи Блекмор, е безспорно добър. Ала далеч по-силов и стерилен. Не смее да си играе с изкривени струнни мотиви. Поне на мен в шарените светлини ми липсваше маестро Блекмор, тая гад мръсна.

Признавам: бих предпочел голяма част от кийбордните партии да не са на Дон Еъри, а да ги скулптира Джон Лорд. Не мога да отрека, че Дон настиска клавишите професионално и страстно. Но органът му не притежава магията и интелекта на Лорд. Затова и не е толкова секси, не успява да докара саунда чак до оргазъм.

Еротиката не е състояние на сенса, а на интелекта.

Както и да е.

Така, докато взирах око и ухо в отделните сола, в главата ми нахлу отговор на отдавна зададен въпрос.

Кое крепи тази група на гребена на легендата – вече толкова години?

Може би кармата е закодирала по някакъв начин вечност в нейното име.

Виолетовото е цветът на седмата чакра – Сахасрара, свързва се с космическите енергии.

Тези хора зареждат препозитивно. Себе си и публиката.

Затова и категоричният факт: шоуто им се получи.

И ще се помни.

С добро – от присъствалите.

И със съжаление – от всички останали.

Точка.