Посланикът на американското посолство у нас - Джеймс Уоруик, откри концерта на Дюк Елингтън Оркестра в зала 1 на НДК снощи.
"Добър вечер, дами и господа. Добре дошли на концерта на известния оркестър на Дюк Елингтън. Бих искал да отдам почит на голямата легенда, родом от моя град – Вашингтон. Самият Дюк Елингтън е обичал да казва, че не свири джаз, а американска музика, в която той също така е и един от най-влиятелните личности. Печелил е 13 награди "Грами" ("Grammy"), както и "Пулицър", а музиката му достига до милиони. Оркестърът, който сега ще имаме честта да чуем, продължава да носи неговия дух. Музиката на Дюк Елингтън звучи така, както звучи Америка", каза той на добър български език с леко произношение.
На сцената излиза оркестърът. Мърсър Елингтън поздравява публиката и признава, че за тях е безкрайно приятно да дойдат при нас отново след пет години.
Започват с пиесата "Take The A Train", която ни отвежда през далечната 1938, точно преди началото на Втората световна война, когато американците тъкмо са започнали да се отърсват от Голямата депресия, през която самият Дюк Елингтън се е справил доста умело, като е наблегнал главно на турнета из страната.
Нататък - мелодия от същия период – "Black Аnd Tan Fantasy" (по името на късометражния филм от 1929 "Black Аnd Tan", където участва и самият Дюк Елингтън). Със силните барабани и невероятния кларинет, тя напомня за повечето филми на Уди Алън, в които е включена джазова музика. Ето един малък пример за това как Дюк Елингтън олицетворява американската култура.
На ред е пиесата "Тhe Mooch", която с четирите кларинета, един саксофон и суингарски барабани нагорещяват залата. Тя е последвана от бавна и лирична композиция, някак напомняща за партитурата на Бърнард Хърман от филма „Шофьор на такси”.
Невероятно соло на барабаниста въвежда триумфално класиката "Caravan", която успешно ни отвежда в далечни пустинни кътчета, а на хоризонта виждаме и усещаме насладата от изкочилия сред маранята оазис. "In А Sentimental Mood" със сенсуалния и дрезгав звук от водещия саксофон приятно навява алюзия за гласа на вечната Били Холидей.
"Сега ще ви изсвирим нещо познато. Посвещава се на всички кукли в залата. Пиесата се нарича "Satin Doll", шеговито обявява Мърсър Елингтън.
С мексикански привкус се задава следващото заглавие - "Oclupaca", което прочетено наобратно означава Акапулко.
Следват смазващите "Do Nothing 'Till You Hear From Me" и "Mood Indigo", а за последното диригентът доверява, че няма как да ги тръгнат без да го изпълнят.
В заключителни думи той споделя с присъстващите: "Благодаря ви, бяхте невероятна публика. Надявам се да се видим скоро."
След тези думи оркестърът напуска сцената, но почитателите, изправени на крака, са готови за така желания бис. Няма как - музикантите се завръщат и за последно изпълняват пиесата - "Rockin’ In Rhythm", в която се преплитат мотиви от "Kind Of Dukish" и "It Don’t Mean A Thing (If Ain’t Got That Swing)".
Като за последно, Мърсър пожелава: "Грижете се за себе си и слушайте джаз. Лека вечер!"
Суинг фиестата - през погледа на фотоаса Елена Ненкова - в секцията ни "Галерии"!