Ерол Ибрахимов, фронтменът на Уикеда, обяви края на групата.

"Здравейте приятели,
За голямо съжаление, от днес Уикеда прекратява активната си дейност. Причината е проста, просто нямаме какво повече да кажем, та решихме, че е по-честно и към вас и към нас да замълчим. Благодарим ви за подкрепата и всички хубави неща, които ни дадохте!
Обичаме ви! Лека, успешна, доходна и безаварийна..."

Това си е чист блус. Макар и ямайски, както наричат регето.

Вестта за неочаквания край на колоритната формация бе анонсиран непосредствено след нейния концерт на Фестивала на цацата в Кранево, няколко дни преди обявения за 15 юни гиг в столичния клуб "Маймунарника" с Милена и Svetlio & The Legends и участието на Уикеда в афиша на мегасъбитието Hills Of Rock 2018 в Пловдив през юли.

Бандата е сформирана в Божурище през 1997 г. След различни конфигурации през годините, през 2015-а Ерол Ибрахимов (вокали, бас) и китаристът Росен Григоров (на снимката вляво) върнаха групата в оптимален състав с Владимир Георгиев-Попа (барабани), Ясен Обретенов (клавишни), Александър Борисов (тромбон) и Сандо Сандов (тромпет) в светлината на прожекторите.

Каквато и да е съдбата на групата насетне, меломаните знаят, че зевзеците отдавна си отвоюваха място сред строителите на съвременна (музикална) България. Което никой не може да им отнеме. Защото брани границата му с оръжията на хитовете "Обичам", "Мари-анна", "Няма да се дам", "Уиски с фъстъци", "Сканархия", "Иван", "Спомени", "Ернесто Че Гевара", "Затова, защото", "Сватбъ", "Пинокио" и, разбира се, "А ние двамата с Боби пием кафе" - първият голям хит (от EP-то "Революция"), който ги изстреля буквално в звездна орбита. От по-новия репертоар на Уикеда със запазената ѝ марка се откроиха парчетата "Тинтява 6", "За Сузи и опашката", "6 юли" и "Полу". Ирония, здравословен нихилизъм, безпричинна веселост, горчив оптимизъм и съмнение във всичко – такива неща бликат на талази от немногобройните, но изключително значими и характерни албуми на Уикеда. Каквито албумите, такива и авторите (обратното също е вярно).

Запознатите обаче знаят - общият кораб на музикантите в тази честна, искрена и сърцата група, следващи нестихващите си през годините страсти, твърде често се разбиваше в скалите на творческата суша. А те бяха сред единиците родни групари, които предпочетоха тогава умно и достойно да мълчат, вместо глупаво да подскачат върху ритъма на парчета, в които самите те не вярват. С годините Уикеда престанаха да са "българският антидепресант", за какъвто ги обяви някогашният музикалиен официоз "РИТЪМ" през 1999-та. Не, те не се поддадоха на депресията, просто "непринуденият пънк и ска купон" постепенно мина на втори план, иронията - ставаше все по-горчива, хуморът – все по-черен... Логично - еволюираха и текстовете на Ерол, тъй като това е банда, чието творчество не би било толкова запомнящо се без думите към мелодиите. Фронтменът притежава удивителната способност да разкаже увлекателно цяла история с една песен , да борави с тънка (и не чак дотам) ирония и черен хумор. Той е от малкото автори на тая сцена и околните ѝ, които си позволяват да ръчкат в средношколската литературна памет на българина, и да измъкват оттам великолепни класически цитати, дарявайки ги с модерен градски дух от селски тип, и с много пънк... Лирики, пропити с онази балканска самоирония, която може да се види и във филмите на Кустурица. Погребението се превръща в сватба. И обратното...

Уикеда става част от първия български независим лейбъл "Жълта Музика" през 1999 г., заедно с другите "жълти" банди Анимационерите, Блуба Лу и Остава. Тогава Ерол и Ко. вече бяха "проходили", за Анимационерите едва се беше чуло тук-там; Блуба Лу съвсем оправдаваха определението "ъндърграунд", безкомпромисни и мрачни, а Остава, въпреки дългата си история заедно, все още бяха несправедливо ощетени от съдбата си на "несофийска" формация.

Малко есенции, изразяващи групата през годините - искрено и лично от фронтмена Ерол Ибрахимов (на когото останалите все още викат Рошав):

"Изгубихме си илюзиите за славата и известността. Мислехме, че е много хубаво да те дават по телевизията и да те познават по улицата. Всеки музикант има желание да се покаже и да обясни своята гледна точка. Остана ни чистото удоволствие от свиренето за хора ценители, които знаят за какво са платили. В един момент беше адски изнервено. Трябваше да слушаш много хора, които ти обясняват колко готина музика правиш, което обърква представите ти за света и те откъсва от реалността. Започват да те харесват прекалено много хора – откъсваш се някак си от себе си, от земята... Абе, не знам дали можеш да го разбереш това, обаче когато влезеш в медийното пространство, хората наоколо, даже приятелите, започват да говорят с тебе по един такъв начин: "абе ти каза в еди-кое си предаване, че..." А аз примерно не се сещам почти никога какво съм казал, и не искам да се сещам – ама хората го знаят, и дори близки хора. Ние в групата самите в един момент като че ли почнахме да си говорим по един такъв начин..." (След появата на диска "Осъзнай се класово" през 2000 г.)

"В същността си текстовете ни - въобще, усещането за нещата при нас - са малко по-мрачни, не толкова весели, както всички си ги обясняват. Има ги и горчивата ирония, и смеха през сълзи. Мисля, че така трябва да се правят нещата, за да не доскучаеш на хората. Ако го направиш да звучи тъжно, хората адски ще се депресират. Когато обаче има енергия и по някакъв начин успееш да раздвижиш двигателната моторика на хората, успееш да ги въодушевиш като емоция, за да се опитат след това да вникнат в твоите болки и мъки - тогава им се вижда по-човешки, по-лесно. Огромно е влиянието върху нашата музика от Кустурица, от "Улицата" на Теди Москов, от старите български комедии, на които адски много се смееш, а накрая ти става тъжно. И си казваш: "Брей, мама му стара, защо така стоят нещата тука?... Или дотолкова сме потънали в лайна, че накрая не ни остава нищо друго, освен да се сприятелим с тях?"

"Радват се хората, пеят с нас. Ние сме ентъртейнъри, забавлявачи. Хората си плащат билет, за да се веселят - да скачат, да се радват".

"Такова е времето. Хората са огладнели, обеднели, озверели. Никой не се сеща за неща, различни от яденето. А хората, които мислят, а не живеят за едното ядене, остават в сянка, някъде назад. За тях никой не се сеща. Говорят ми сега за духовно, за не-знам-си-какво, а българинът е гладен, това е инстинкт. И всичко това нанася огромни поражения - хората, които се занимават с писане, с правене на музика, с рисуване, с наука, те са, колкото и банално да звучи, водачеството на обществото. Те са винаги напред във времето. Те подготвят бъдещето. Но в България тези хора са заврени в кучия гъз, в миша дупка". (2001 г.)

"Продължаваме да се борим да оцеляваме, защото това е въпрос на непрекъснато доказване. Днес си на върха, а утре не си. Винаги се появяват трудности, а и пазарът в България е твърде тесен. С едно десетдневно турне обикаляш всички градове, в които можеш да свириш. Все още не можем да се изхраним от продажби, единственият ни доход е от живо свирене". (2002 г.)

"Аз за себе си съм сигурен, че никога няма да направим компромис с музиката си. Ако се стигне до компромиси, ще започнем да се занимаваме с нещо, което изисква по-малко нерви и разправии. Ще идем да работим в завода, от 8 до 5 - и така".

За рубриката "Лично" на сп. "РИТЪМ" (БР. 25/1999 г.)

Писмо до брат ми (кое е по-първо: кокошката или яйцето)

Здрасти, брато.

Пътуването мина добре. Тук хората и времето са различни. Спомняш ли си, една вечер ти казах, че не мога да разбера този свят - там. Сега се оказва, че не съм разбрал и този - тук. Излиза, че съм емигрант/имигрант и в двата - "Чужденецът" нали се сещаш.
Има нещо анархистично в теорията ми, но не ми харесват обществата, които сме създали - да, точно така, и аз, и ти сме чаркове в механизма - недоумяващи, и въпреки това чаркове.
Сигурно звуча много объркано, но това е, защото се чувствам така. За да не бъда голословен, ето ти един пример - наркотиците. Кокошка ли са те или яйце? Дали те правят от безпроблемните хора проблемни или проблемните хора стигат по някакъв начин до наркотиците и стават още по-проблемни? Знам, това е прекалено схематично, но не повече от останалите гледни точки по въпроса.
Едно знам със сигурност. По света има много хора, които се чувстват като мен - Чужденци.
Всички ние имаме нужда да емигрираме в един "по-добър свят".
Аз лично мисля, че съм избрал най-добрия - света на музиката, но явно съм имал късмет. Помисли само колко лесно можеш да получиш зелена карта за страната на Johnny Walker; или Mary Jane; или Coca-Cola.
Е, хайде кажи ми сега, кое е по-напред - кокошката или яйцето.
I don’t know! Сигурно звуча като някакъв "legalize it", обаче не съм. И аз не знам какъв съм. Едно нещо знам със сигурност - искам да избягам от този несъвършен свят и може би точно защото е несъвършен, го обичам и ще остана тук и сега.
Това е засега. Чакам отговора ти с нетърпение. Дано не се е получило много мрачно писмо.

Твой брат Ерол.

P.S. Между другото, работим по новия албум и ще се опитам да защитя теорията си с песни.

Божурище, 27.06.1999 г.

"Ако искаш хората да те запомнят, трябва да останеш недоволен!"

"Проблемът е, че аз съм много лабилен психически - все ми се струва, че не даваме за групата всичко, на което сме способни".

"Абе голям проблем ни е това с транспорта. Търсиме хора, загрижени за българската култура, да ни подарят бус, както подариха на Б.Т.Р. мерцедеса само за едно свирене. Евалла на такъв човек! Нали българската култура изнасяме, е (с намигване към Сандо - вдясно на снимката), с леко ромски привкус. А ти знаеш ли колко свирения имаме ние?" (2004 г.)

"Надявам се, че ще успеем да оцелеем такива, каквито сме достатъчно дълго време, за да направим една солидна дискография и да може един ден да ни нарекат "динозаврите". Това е, някак си, хубаво нещо!" (2003 г.)

"... Но, както е казал поетът, слънце ще огрее един ден. Няма страшно, всичко ще се оправи".