Форинър люляха столичната зала "Фестивална" снощи.
Глаголът е точен. Групарите го спрегнаха в 1 лице, множествено число.
Феновете, чакали 30 години своите любимци, усетиха груува. Ясно. В духовен и физически смисъл (летоброенето на телата е точен часовник): гледаха със сърце, чуваха с кожа.
Въпреки матрично скофтеното звучене на залата. И въпреки отсъствието на титулярния фронтмен Лу Грам.
Заместникът му Кели Хансен (Хърикейн) действително се справи повече от прилично с тежкото вокално наследство. Ама не съвсем докрай. Колкото и да съсредоточи физическата си и емоционална енергия в градивност.
Балона на истината гръмнаха баш меломански парчета (не бяха много) – такива като "Starrider" (балада, способна да те накара да се влюбиш, дори и да няма в кого), и "Whole Lotta Love" (за чий... хикс им трябваше на Форинър да подбъзват класиката на Лед Цепелин, хеле пък Кели – да бърка с навити ръкави в гърлото на Робърт Плант?)
Форинър са банда с груув. Като Ролинг Стоунс. Бол групи, музициращи по-яко и оригинално от тях, ама клинично стерилни. Няма груув, няма вайб. Оперирани откъм страст. Такива, чийто псевдоинтелектуален - всъщност надупчен от акне саунд, наднича зад рогови рамки на преждевременно титуловани професори.
Рокаджиите на Мик Джоунс – китара (мнооооооооого жица), кийборди (умерено) и лидер (по принцип и призвание), владеят трудната ситуация да обират луфта между публика и група.
Става само когато бандата е наясно, че "музиката е оръжие на благородната душа" (Алберт Швейцер).
...И – йе, Форинър, изсипаха само хитове: "Double Vision", "Head Games", "Dirty White Boy", "Cold As Ice", "Feels Like The First Time", "Urgent", "Juke Box Hero", "Hot Blooded", " Want To Know What The Love Is"…
С много любов. (А тя, както е известно, диктува всички измерения на щастието).
Мик Джоунс изпъчи пикова форма. Начеса китарата за яко струна и за нежна трела. Че даже и поблусари, гъделичкайки спомените на вдадените в мисисипския саунд от времето, когато опъваше в Лесли Уест Бенд-а и продуцираше Пол Роджърс и Бед Къмпъни.
Дръмърът Брайън Тичи отвинти кофалниците на всички. То не бе фус, не бе чинел, не бяха каси... Превърна залата от сив соц в мноцветна рок арена.
Кели Хансен даде от себе си каквото можа. Намъкнат в същата оная петниста риза, с която пя в Монтрьо преди 2 години (виж рубриката ни Галерии) и миналата в Балинген, Германия, докато Форинър записваха актуалното си DVD "Alive And Rockin".
Не знам дали я е свалял изобщо, ама да му купим една друга. За малко разнообразие. И за лек имидж.
Щото това си е емблематичен нямидж.
P.S. Кръвосъсирваща простотия е да се допускат до залата алъш-веришаджии, продаващи шалчета с надписи Форинър върху българското знаме. Че – на всичкото отгоре, отдолу прозираше друго едно лого – Инексес.
И за транспорта – масов и немасов, ми ще да обадя нещо. Ама хайде – от мен да мине: няма. Четат ни и дами, все пак!