Вместо увод:
Мъка!
Как да пишеш за концерт на Мадона (Madonna)?!
Но-о-о: ето това е, което АЗ наричам лайв ШОУ. Над 55 хиляди души станахме живи свидетели на безпрецедентно за родината ни СЪБИТИЕ на стадион "Васил Левски" снощи. Концерт, спектакъл, зрелище, хепънинг, лудница, френетично меле ... (наречи го както пожелаеш - само не "изява"). А последиците от него вероятно ще бъдат от огромно значение за всичко, свързано с музиката в България насетне. (Или поне що се отнася до чуждестранните артисти на наша сцена оттук нататък).
Текстът, изглежда, ще дойде дългичък. Може да си налееш кафе.
Още в началото – абсолютно нарочно!, хвърлям неизбежно, но точно клише: който пропусна Мадона на живо, трябва действително да си разплете чорапите от яд ... Защото едва ли ще има възможност за поправителен, чието взимане е задължителна заверка в документите на общата ти шоу култура! Каквато и там музика да слушаш.
... Така! Вече съм спокоен - няма да се разсейвам излишно, търсейки най-подходящо за словесния шаблон място. Тъй като всяка стотна от секундата, която Мадона бе под прожекторите на сцената в сектор "Г", се превърна в релефен спомен у фена за това какво значи да дишаш един и същ въздух с истинска ИКОНА. Звезда, която свети със собствена, а не с отразена светлина. Духовен пир във време на финансова криза.
... Върху лицето на всеки е изписано, че е готов да приветства 55 тона емоция. Толкова, казват, тежи конструкцията, в центъра на която предстои да се появи певицата. Очакването е за нещо хубаво, ама много хубаво, което да напълни минутите до полунощ.
Преобладаващият дрескод: светещи аксесоари, черни облекла, мрежести чорапогащи и много винил, извадени – по възможност цици (за жените), хавайски ризи и ти-шърти и широки, изписани с флора клош панталони (за мъжете). Мляскащи сандали и неонови маратонки с висока платформа. Публика - забавен фюжън между "Спартакус" и "Студио 54", сексшоп и гей парад на открито. Има в паметта обаче общ център на удоволствието.
Но въпреки ВЕЛИКОЛЕПНИЯ СЪПОРТ-СЕТ на DJ Пол Оукънфолд (DJ Paul Oakenfold) и въпреки ВЕЛИКИЯ КИБИК да трепериш, треснат от трифазен нерв, "колко още, бафмааму, да Я чакаме", текат дискусии и коментари не за настоящето шоу, а относно личността и албумите на Мадж. Колко награди "Грами" (Grammy) има "Ray Of Light" – 4 или 5 (вярно е първото), колко точно е ръстът й и с колко е по-висока от Кайли Миноуг (1.64 срещу 1.52 на австралийката) (айде, да се заговоря и аз, допълвайки ги – сутиен 75С, и, което е по-важно май, IQ 140 ), че тренира по 6-8 часа всеки ден. И прочее...
Почитателите – нейните и на Майкъл Джексън (Michael Jackson), който щеше да стане на 51 днес, са си взели по една бяла ръкавица като на Джако, която да навирят с пръсти в “Ave!”, щом Кралицата на попа реши да отдаде почит на Краля на попа. С “Billie Jean”, най-вероятно, успоредно с танцьора, имитиращ стъпките на покойния титан.
„Ружа се пофенчи съвсем скоро, да не знае много”, крещи неистиво зад мен някаква залитаща тийнейджърка към своята дружка. „Хм, „пофенчи се” – тва е и яко, и смешно, и сочно, и грубовато. Ама точно. Какви ли не лафове ражда спиртната злоупотреба!”, отбелязвам аз. Този път наум.
Тик-так, тик-так.. 20.37 ч. ... Корабът на лятото отплува, вятърът долита хладен. 20.50 ч. ... Ники Кънчев (вдясно) пъха ръце в джобовете, а Мартин Захариев (зад мен) нахлупва шапката на малкия син. 21.00 ч... Но, както нашепва източната мъдрост, щастието е в това да не бързаш. Стрелките обаче се събират на 21.30, все пак... Интензивността на емоциите хваща пътя към върха... и аха да градира до взрив...долита и първият тътен. Още по тъмно. 21.56 ч. И видео - “Sweet Machine” като интро към “Candy Shop”.
Мадона изгрява на своя „M”-трон. И-и-и... печели сражението. Още в неговото начало. С излъчване. Самочувствие. Зениците й сканират едва ли не поотделно всеки един на стадиона. Само дето главната героиня се е вторачила в себе си всъщност. Тя – проверява го и сега, никога не е познавала абсолютната нула на провала. Което й личи. Иконично разпознаваема. Бендът е ударил уверено. Всичко е под контрол. (Към мен конкретно се обръща персонално с посланието: “Express yourself”, любимо парче). Тоест – шоуто може да започне!
“Beat Goes On” форсира, а Мадж и танцьорите й изплуват върху стар модел ролс-ройс. Динамиката нараства лавинообразно. Ясно – дори режисиран и отрепетиран до детайл, спектакълът се случва тук и сега, НА МЯСТО, като импровизация. Хепънинг, да. Непарфюмиран с никакъв кич хепънинг. А иначе – айде да не се лъжем, си е цирк. Такъв, какъвто други изпълнители с претенции обикновено докарват до крещящ и снобски водевил. Но при Мадж всичко е премерено. Карнавал е нейното. Ето тук е голямата й сила: в баланса между бутафория и реалност, между дженк към себе си и реверанс пред почитателите, между утре и вчера... Абе – между поп и рок стилистиката. По средата е наджидан и хип-хопът. За да има велики ентъртейнъри, са необходими велики (по)читатели. Именно такива са тези наоколо. Какво по-ярко доказателство, че правилно вдяват смислите на Мадона, от това, че реагират – физически и емционално, подобно на нея?! Дистанция ли? Няма! Мадона е публика. И публиката е Мадона. She's Madonna.
...“Human Nature”. Ехеей, вярно, бе, имаше и такъв албум - “Bedtime Stories” (1994). Значим. Защото именно той пробва по-силно да отграничи Мадона – каквато винаги е искала да бъде, от Мадона, каквато е била навремето (или поне е желаела да бъде – извън сърцето на хаоса). Сега го редактира към ХХI в. Пред нас. Вече не с денс ритмика. А с китара в ръце. (Очаквам нейният следващ проект да е с категоричен рок. Между пънка и грайндкора, честно.) Но да не се отклонявам от темата съм днешна дата. Мадж е Голяма Гласна Буква в историята на поп музиката. И над тая буква има предварително поставена летва за славата. Която певицата съумява да надскочи с всеки албум. Или скандал.
Life-size снимки си нижат на екрана. Внизапно там, ама по никое време преди втория куплет на “Celebration”, изниква Майкъл Джексън. Публиката пищи. Защото го е очаквала. Мадж обаче не вади големия коз все още - семплите прескачат от “Beat It” към “Thriller”, концентрирайки духовното начало на Джако толкова бързо, че докато се усетиш, вече вълната приижда с друг негов вайб. Буквално за секунди.(Повече реверанси – към края).
Никаква киста във вкуса на Йаман Окур, режисиращ хореографията на турнето “Sticky & Sweet”. Смаш хитовете Мадона – от най-ранните до последните, минават на галоп, но визуално. Джуркат се, но в стилистиката на “Vogue”. Велик сингъл, включен в антологията “I’m Breathless” (1990), която издигна вокалистката в собствените й очи, по нейно признание. Едно от онези парчета, в които, изглежда, времето е забравило накъде отива. Върти се около един пилон, денси в центъра на някакъв клуб – в Ню Йорк, Лондон, Париж – няма значение. Мадж още веднъж тества възможността да се види от дистанцията на годините. Танцът е нейната стихия. Накрая гласът й става топъл и тъмен – като акациев мед. Имам чувството, че ей сега ще топне показалец в него и ще го мазне точно върху носа ми. С едно палаво „боц!”. Началото на 90-е за мен е особен сантимент. А бяхме млади, подвизавахме се като диджеи и наши бяха всичките мадони... Strike a pose!
Изтрещява “Into The Groove” - знаков трак от “Like A Virgin” (1984), но сервиран разточително във версията си от ремикс – проекта “You Can Dance” (1987). Мадона няма никакво намерение да изплува от мъглата на беса за танци. Следвайки себе си, тя предлага много. А ти трябва да откриеш какво точно да вземеш от груува. Този избор съсипва. Защото не може да награбиш всичко, както ти се иска.
“Heartbeat”/ “Holiday”… Басът блъска лъстиво, фънки. Кипящата духовна природа на героинята не мирясва. Песента е композирана сякаш нарочно за концерт – блендата на Мадона си партнира с инструментите – заедно и поотделно. Диалогизира, като им предоставя шанса да се... съгласят с нея, какво друго?! И да не възразят, когато реши да ги вкара право - в твърд, едва ли не пънк шик. Натоварвайки нервната система на поп музиката.
Но не за дълго: Мадона отново се връща да порисува с бийтове. Редува ги – ту по-плътен, ту по-ефирен. Небето е зелено – в естетически синхрон с очите й. Които изпускат благодарствени искри. Кралицата - една от най-безкомпромисно САМОизградните персони на нашето време, е доволна. Аудиторията – също. Българското знаме с надпис “Celebration” – по името на сингъла, включен в последната антология на изпълнителката, се вее гордо.
Не моно. А стерео оргазъм. “She’s Not Me”. Тялото й не е атлетично. А делово. Лицето – не е красиво според общоприетите стандарти. Но е неочаквано красиво – сякаш картина, която се разкрива все повече пред теб, когато я гледаш по-дълго (особено в зеленото на очите) ... Три-четири парчета са предостатъчно време. Ама да не се осантименталчвам! Мадона и бендът й синкопират, а на нея – с това живо въображение, много, адски много й отива да пее „женски” парчета.
“Music” връхлита с ураган от децибели. Много добър саунд, направо отличен като за стадион. Една американка запява едно от най-европейските си парчета. Въпреки че „Music” е почти на 10 години, мелодията очевидно лежи в сърцето на Мадона като бебе, на което още не се е нарадвала. И певицата го интерпретира крайно емоционално, преповивайки всеки куплет, припев и основен рефрен в чисти ританки. Хайде кажи, че не е звезда. Тя обаче не обича да й викат поп звезда. Предпочита да нарича себе си “performance artist”. ”Rain“/ “Here Comes The Rain Again” на Юритмикс.
Време е за балада: “Devil Wouldn’t Recognize Me”. Мадж може и да е крала идеи за музика. Някога. Но никога, ама никога не е крала идентичност. Перфектна роля на блондинката в космически кораб – да храни маймуняка и нищо друго да не пипа! Излишната женска загадъчност е по-лоша и от отявлената женска меркантилност, както услужливо го дефинира Мартин Диксън.
“Spanish Lesson” подскача да напомни, че Мадона притежава ужасно тънко и непогрешимо чувство за преливане на стилове. И стадионът започва да диша учестено в ритъма на фламенкото. Автентичен фолклорен мотив, който певицата великолепно превежда на поп език. Без да го профанизира.
“Miles Away”! Мадж не спира. Изпълнява нов имидж плонж, подскачайки върху струните на роки китара. Като кара и кръвта на самите жици да кипнат. На живо става още по-ясно: нейното изкуство не е изкуствено. Видно е и от самолет. Тя вярва в това, което прави. Аргументира го пред духа и сърцето си. Как мислиш, защо ли получава всевъзможни награди, дори само като се надигне от леглото?
“La Isla Bonita”. Магистралата, по която Мадона префуча към най-голямата игра навремето. Спортна и спорна в целия албум “True Blue” (1986), впрочем, вокалистката изигра една роля в две значения. Гейша. Съприказчик и компания в японския вариант, евтино курве - за китайците. И днес Мадж е страстна, да. Но не и глуповато фръцлива. А много опасна сексбомба! Току преди гръмване. При това – с още по-здрава жилка амбиция да мачка света. Подрежда ценностната скала според собствените си разбирания. Дванайсет години след “La Isla Bonita” тя инкрустира – обезоръжаващо искрено, в текста на “Ray Of Light”, признанието: „трампих славата за любовта”!.
Циганският оркестър – Колпаков, е на ход. За “Doli Doli”. Глътка въздух за певицата.
“You Must Love Me” започва като ембрионална версия на оригинала. Но за по-малко от минута. Мадона се (у)сеща, че е изиграла Евита в едноименния филм на Алън Паркър, и, дето се вика, влиза в роля. (И в сценария на Оливър Стоун, разбира се). За да ни предложи с хищна възбуда един от акцентите на вечерта. Няма никакви заровени тук метафори или екзистенциални ребуси. Всичко е цигулка, всичко е любов. И императив (must!) Гигантски плюс за Eва Дуарте де Перон – Мадона, де!: владее до съвършенство подсъзнанието, което би й внушило излишно провокативни идеи. Затова нейната бленда се понася не екстремно, а като на обикновен изпълнител. Превръщайки обаче в първокласна поп музика естрадните контракции на Андрю Лойд Уебър (и либретиста му Тим Райс). С два средни пръста от упор в лицето на Селин Дион, която – сигурен съм, е готова да убива за интерпретация на именно тая мелодия. Евита танцува тангото на живота със стъпки, активно напред и дипломатично назад. А килимчето на културния синкретизъм под нейните токчета не смее да я препъне.
“4 Minutes”. Може да е сингъл, но за мен е една от най-скучните песни в новия диск. Просто в нея няма съспенс. Добре, че са Джъстин Тимбърлейк и Тимбаленд – да закърпят положението. Правят го и сега: виртуално, от екраните, а Мадж се подпира на вокалите им. Все едно върху барплот след третия бърбън. И все едно никога не е помирисвала вокодер. Обаче...Уж тракът ми стои зле в контекста на “Hard Candy” (под N 2), ама – кой знае как!, си намира място както в общото шоу, така и в конкретната плейлиста на националния стадион у нас. Усещам се да подскачам. Ей, тази наистина е велика, кучката му с кучка. Заблуди целия свят, че това е хит. Не излъга. А измами. Елегантно. Като любовница, не като дърта циганка.
Под черта: Мадона е в състояние да екшънизира която и да е мелодия.
Madonna e mobile!
“Frozen” e парче, което едва ли ще се оплаче от музикален артрит някога - заради начина си на представяне пред публика. 1998 изглежда твърде далеч, но бендът на (и самата) Мадона го ремиксват. Препострояват го, екстра мотивирани от стойностното му съдържание. Използват всякакви фугиращи смеси – от брейк и бийт, през лууп и машъп, до семпъл (“Feels Like Home”, Мек). Силикон в конструкцията обаче няма. Върху екраните рефрените дръзко кръстосват Библията, Талмуда, Корана, дънките - с бурката, роклята – с войнишката куртка, както и разни други общуващи помежду си смисли ... Дали ги проумяват, или не съвсем докрай, фенове почти припадат наоколо... Чшш, кво им става на тези? Жената си пее отсреща. И аз съм меломан, ама нещо не ги вдявам докрай точно тези чувства. Сори! За вас не знам, но лично аз мисля, че когато говориш на Бог е молитва, но когато Той ти отговаря, това си е шизофрения най-често.
Що за версия на “Ray Of Light”…! Ченето ми удря настилката на стадиона... Здраво децибели, ток, цветове, нахакан роки чар, фукливо соло на електрическа китара... Пък уж именно този хит ознаменува навлизането на поп звездата в електронната музика през 1998. Истината е една. И тя е сурова, господа продуденти. Съществуват артисти, които не могат да бъдат пречупвани. А само полирани. Светва ми: когато Мадона е ползвала услугите на корифеи като Уилям Орбит, Мируе Ахмадзе или пък Стюърт Прайс например, тя им е разрешила по-скоро да я моделират, отколкото променят.
Мадона не е вчерашна. Днешна е тя.
И разпява - с изключителния си усет за словесна пулсация, насухо публиката.
Във въздуха подскачат - синхронно и благоговейно, около петдесетина еднакви малки плакати с надпис: "Madonna". "От концерта ѝ в Дюселдорф през 2004 сме все така" – червенокосо момиче дава отговор на питащия ми поглед. От името на целия фен клуб.
Противно на всякаква (физио)логика, умората не напира в жестовете на Мадона. Обратно – като да се изцежда оттам. Мадж, успяла да качи света на главата си навремето, вече го е възседнала. Фънк, скреч и мек рок. Тя е далеч по-убедителна, когато сърфира по културната вълна на времето, когато е в хармония, а не е анти, тревожна или на бунт, подобно времето на "Erotica", книгата ѝ "Sex" и филма "Тяло за показ", да се съглася, като цитирам (по памет) сп. "Арина" (или пък "Кю" да беше?). Гласът ѝ се гмурка под синтезатора, към дъното на аранжимента. Мястото е слабо споделена, криеща неизследвани от нея ъгълчета реалност. Откъдето елитаристката излиза с бисерен уейв припев на уста.
Музикална конфекция, последна мода.
Вече е ясно, че краят наближава. Въпреки това феновете не са тъжни. Обратно – те са попили от харизмата на своята любимка. Крещяли. Драли дробове. Викали. Ревали (през уши-нос-гърло). Скачали. Вибрирали (Има ли сили за още?!)... Осенени са – заедно и поотделно, от онзи RAY OF LIGHT, трансформиращ първосигналния фенлък в смислена почит към конкретна персона. В меломан, склонен да приеме каквито и да било превъплъщения на фаворита си. Процес труден, почти невъзможен в рамките на едно – единствено шоу. Това обаче е от изключенията. Тъй като почитателите на Мадж са успели – при това само за стотина минути, да преплуват два различни хронотопа. Първо да се напият от емоция. А след това и да изтрезнеят, проумявайки, че не сънуват.
Че са живи след всичко.
"Give It 2 Me".