The Entertainer, "Човекът, който забавлява" - онзи прочут рагтайм на Скот Джоплин, написан преди повече от сто години, продължава да е позната и обичана мелодия, дълго след залеза на жанра, след смъртта на композитора, след войни и катаклизми, падения и извисявания, сред цялата крехкост и несигурност на човешката природа.
И това е наистина много красиво - съгласни сме с думите на Хю Лори в зала 1 на НДК на 11 юли. Хю, който дойде, за да забавлява - като истински entertainer. Лори, който дойде да се забавлява - над два часа от него лъхаше такава неподправена искреност в удоволствието от досега с музиката, че нямаше как да не зарази всички в залата. Не се заблуждаваме, че ако не беше прочут актьор, щеше да има възможността да влиза в големите световни зали, пред хиляди хора, и да им разказва с думи и музика за Луизиана, Ню Орлийнс, Мисисипи, блус, соул, джаз, за велики музиканти и изпълнители, "набори" на споменатия рагтайм. Но вече влязъл, излизане няма - почитателите на музикалното му амплоа се множат, което освен за него, е прекрасно и заради парчетата, които продължават да живеят и намират почва за семенцата в себе си.
И за друго е прав Хю в едно от многото си обръщения към публиката, която е покорил още с появата си - висок, направо върлинест (195 см. - б.р.), пристъпващ с дългучестите си крака по неустоимо комичен начин, по лицето му пробягва по някоя физиономия, която да разсмее всички, имали удоволствието да седят на по-предни редове.
Прав е - не знаехме какво да очакваме. Музиканти, станали актьори, както и актьори, отдали се на музикалното си хоби в историята на изкуството, но най-вече на шоубизнеса - с лопата да ги ринеш. Времето, когато това си е било ама съвсем в реда на нещата, е попреминало, но колко да е попреминало, като в рамките на само две седмици в алтер егото си на музиканти София посетиха трима актьори със завидна слава - Стивън Сегал с блус бандата си, Джаред Лето с Търти Секъндс Ту Марс и Хю Лори с Копър Ботъм бенд.
И ето, изтъпанчва се пред вас един актьор, който няма да играе, а ще ви пее и свири. Познавате го най-вече като Доктор Хаус. Неколцина от вас все пак знаят, че преди тази емблематична роля е натрупал достатъчно стаж като комик. Малцина са обаче онези, които са запознати с музиката му. Съвсем никой пък няма представа какво ще е на живо. "Добър вечер, София", започва на прекрасен български Хю Лори и препълнената зала 1 на НДК избухва във възторжени ръкопляскания. Освен още "наздраве" и "благодаря", не знае друго на нашия език, за което се извинява и продължава, като представя себе си с пленителна самоирония (очаквано: любимият му писател и изобщо източник на подражание е П.Г. Уудхаус - б.р.), бенда си - с възхищение, обявява песните от сетлиста - със смесица от преклонение и радост. Чудесна селекция от двата му албума - "Let Them Talk" (2011) и "Didn't It Rain" (2013), записани като нашега след края на снимките на "Доктор Хаус".
Сяда зад пианото, за да чуем "Let Тhe Good Times Roll" на Шърли и Лий и "Buona Sera" на Луи Прима. Уменията му зад клавира са неоспорими - от шестгодишен се занимава с този инструмент и може да съперничи на много професионални пианисти. Гласът му сам по себе си нямаше да му спечели световна слава, ала достатъчно добре предава емоцията, която носят различните парчета и новите им аранжименти. Когато обаче напред излязат двете дами в състава - Габи Морено (Gaby Moreno) и Джийн Макклейн (Jean McClain), заедно или поотделно, скриват шапката и на най-взискателните ценители. Започнаха с "What Kind Оf Man Are You" в съвършен дует, на който не му липсваше нищо - нито гласови възможности, нито дух, нито пиперливост. След изпълнението на Макклейн на песента на Беси Смит "Send Me To The ‘Llectric Chair", Хю се запита кой ли идиот би пял след като е чул нещо такова. Отговорът се натрапваше от само себе си и, хванал китарата, поде "You Don’t Know My Mind" на Лед Бели (Lead Belly).
Гватемалката Габи Морено блестя в "El Choclo/Kiss Оf Fire" - прочутото аржентинско танго на Angel Villoldo, добило световна популярност с версията на Луис Армстронг. Няколкото танго стъпки в края на изпълнението на двойната Лори-Морено, тя в огненочервената си рокля, той - в тъмния костюм, плениха публиката. Габи беше разтърсваща и с "The Weed Smoker’s Dream" - композицията на Канзас Джо Маккой (Kansas Joe McCoy) в оригиналния й вариант, просъществувал съвсем кратко, преди Маккой да я превърне в "Why Don't You Do Right?".
Трябва да се отбележи и брас секцията в лицето на Елизабет Лий (Elizabeth Lea) - тромбон, и Винсънт Хенри (Vincent Henry) - саксофон, изпъкващи като изключителни музиканти. Каквото и да прави Хю Лори - дали седи на столчето с монограм пред рояла, аплодира музикантите от бенда, пее зад микрофона или пийващ си по чашка уиски с колегите, точно преди дамите да се оттеглят от сцената и да останат само господата за превъзходно (и забавно) изпълнение на "Lazy River", разказва историите на песните, отдава почит на творците, които са ги създали, той приковава вниманието. И дори два часа изглеждат недостатъчни, особено след устремния финал и бис. Накрая, след като вдига публиката на крака да танцува на "Green Green Rocky Road" и двете песни от биса, Хю и седмината музиканти се оттеглят, направили вечерта много по-приятна, а света на блуса - малко по-близък.
Което е не само приятно, но и прекрасно.
What A Man (intro)
Iko Iko (The Dixie Cups cover)
Let The Good Times Roll (Shirley & Lee cover)
Evenin'
Buona Sera Senorita (Louis Prima)
What Kind Of Man Are You (Ray Charles cover)
Day & Night
El Choclo /Kiss Of Fire
So Damn Good
Send Me To the 'Lectric Chair (Bessie Smith & Her Blue Boys cover)
You Don't Know My Mind (Lead Belly cover)
The Weed Smoker's Dream (Kansas Joe McCoy cover)
Lazy River
Didn't It Rain
St. James Infirmary (Louis Armstrong cover)
Louisiana 1927 (Randy Newman cover)
Wild Honey
I Hate a Man Like You
I Wish I Knew How It Would Feel To Be Free (Billy Taylor cover)
Green Green Rocky Road (Dave Van Ronk cover)
Encore:
Changes
You Never Can Tell (Chuck Berry cover)