Снощи благодарение на "Джаз Плюс" в зала 1 на НДК се сбъдна мечтата на много хора – да видят и чуят Ян Гарбарек на живо.

В сбъднатите молитви обикновено има и нещо тъжно, защото желанията намаляват с едно, но зашеметяващото изпълнение на Гарбарек и музикантите от квартета му като че отвя всяка тъга, докарвайки публиката до чиста, екстатична радост.

От Гарбарек знаехме какво да очакваме. Норвежкият саксофонист е един от флагманите на белия джаз, водещо име на компанията "И Си Ем" и нещо като законодател на съвременната музикална естетика. Гарбарек е сред най-често имитираните изпълнители, но алиениралият копнежен стон на саксофона му остава ненадминат, неподражаем и съвършен. А както се разбра снощи и пристрастяващ.

Не може да се каже, че публиката е била изненадана от ударното торнадо на Ману Каче. Който познава работата му за артисти като Стинг, Питър Гейбриъл, Ал Ди Меола, едва ли е бил учуден от прецизната му мощ и енергетичните атаки, завладяващи кръвта. Каче рулира. Ударният му фронт прилича на таран в кадифен калъф, който отваря слуха от първия си удар. Ману има такава органична връзка с барабаните, че сякаш се е родил с палка в ръка и крак върху педала. Нехайно елегантен и устремен, той е от барабанистите, които освен слуха, радват и окото по време на изпълнение.

Изнедатата дойде от останалите двама в бенда – Райнер Брунингхаус на пианото и Юри Даниел на баса. В солата си Даниел създаваше впечатление, че разполага с повече от един чифт ръце и четири струни. Изпълнението на Брунингхаус беше показно, че на пиано може да се свири и встрани от голямата американска традиция и Джарет.

Не се случва прекалено често толкова индивидуални музиканти със собствен ясно откроен почерк да постигнат подобна осмоза помежду си.

Заедно Гарбарек, Каче, Даниел и Брунингхаус преминаха през необятен регистър – от изтънчена джаз езотерика, до плътен груув, през елиптични вариации на нордически фолклор до кубински повеи и източна елегичност.