Имаше едно време - много, много отдавна ...
В друго време, в друг строй.
Имаше го в края на 70-е години на 20 век ... понятието "разрешена западна музика" по родните географски ширини. Точно три англоезични групи се радваха на прочутата соц-благословия и стърчаха като шамандури сред морето от българска, съветска и музиката от "останалите социалистически страни".
АББА (ABBA), Бони Ем (Boney M) и, разбира се, Смоуки (Smokie)!
Ако приемем първите за шлагерен поп, вторите за шлагерно диско, то третите си бяха доста по-различни най-вече заради китарките.
Нещо като родители на Роксет (Roxette) може би в по-следващо време и Грийн Дей (Green Day) в най-сегашно време.
Та, като заговорихме за Смоуки, неминуемо стигаме до техния първи фронтмен Крис Нормън (Chris Norman). Представете си го: около 30-годишен, дългокос и пеещ като славей, завършил консерватория при някоя професор Чучулигова. И при това - "разрешен" от тогавашната власт. Тотална противоположност на (примерно) "звездата на "Балкантон" в онези години – Мустафа Чаушев.
Обожаваха го всички. Тежките метъли го имаха за свой (пак заради китарките), любителите на естрадата – заради мелодичния поп и софт-рок, а дискарите – заради възможността да разкършат тела под звуците на "Oh, Carol", да кажем.
Е, сега си го представете същия този Крис Нормън в зала 1 на НДК, заковал 60 години и в такава плашеща форма, че чак събаря ъпгрейднати китайски стени. Съхранил фигура, коса, стил, излъчване и вълшебния си глас въпреки 40-е години на световната сцена.
Само една дума ми идва за този лайв и тя е ЧУДОВИЩЕН!
Толкова адреналин на едно място през календарната 2010 имаше само на концерта на AC/DC! Гарантирам!
За коледната изява, организирана от Радио 1, билетите бяха разграбени за по-малко от седмица и съм сигурен, че всеки един в претъпканата зала е усещал предварително какво предстои. Крис Нормън и неговият бенд буквално отвяха главите, краката и ръцете на публиката. Перфектен саунд, лудо темпо и спектакъл, приличащ на някой суперготин филм, който не ти се иска да свършва никога. Ама, никога!
Сладурското в бенда на този фамозен британски певец е, че наполовина е женски и наполовина мъжки. Симпатичната формула за успех, котираща се най-вече през 80-е години и донесла световна слава на групи като Флийтууд Мак (Fleetwood Mac), Харт (Heart) и доста други.
За сетлистата няма какво толкова да се говори. Ясно е, че беше препълнена с всичко най-добро от репертоара на Смоуки до 1982, плюс великите солови парчета на Крис, започващи от дуета му със Сузи Куатро – "Stumblin’ In", и завършващи с галактическата "Midnight Lady". Допълнени от неговия любим кавър по хита на певицата Пат Бенатар – "Love Is A Battlefield" и шеметен рок микс върху парчета на Питър Гейбриъл ("Sleadgehammer"), Айк и Тина Търнър ("Nutbush City Limits"), The Knack ("My Sharona") и Брайън Адамс (Bryan Adams) ("Summer Of '69").
За финал още по-шеметен бис с "Oh, Carol" и "If I Get Lucky", на който публиката вече е залепена буквално за тавана с „капчица” и пищи като ято птеродактили в любовен период.
Резултатът – два от най-бързите два часа в живота ми!
Крис Нормън буквално смля почитатели от най-малко три поколения и се закани не на шега да цъфне пак у нас някой ден!
Ако имам право на избор, категорично искам точно този човек да ми пее и свири на сватбата. Не бих имал нищо напротив и да ме осинови, нищо че има 5 деца и 4 внучета. Където са 9, там са и 10, нали така?
След концерта стиснах ръката на легендарния изпълнител и се снимахме за спомен. Имах чувството, че съм източил цяла колонка от бензиностанция за положителна енергия.
Някои изпълнители просто си се раждат вечни! Крис Нормън категорично е един от тяхното племе! Аплодисменти за идеята и организацията ... и гигантски благодарности за вълшебната вечер!
Да живее "разрешената" музика ... на Крис Нормън!