Стефан Вълдобрев бавно, но сигурно се завръща на концертната сцена и остава само да възкликнем – е, разгеле, време беше!

Човекът, който стои еднакво на мястото си и когато е огрян от светлините на рампата, и когато е зад кулисите, композирайки филмова и театрална музика, и когато е на сцената на клуб или в зала 2 на НДК, се вписва чудесно в лятната концертна концепция на "Порк Пай".

Топла юлска нощ в Борисова градина, която отчаяно има нужда от повече, много повече осветление (градината, нощта си е даже много добре така тъмничка), начало точно в 21 часа и много хора, дошли да послушат, да се позабавляват, да полетят със Стефан.

"Към...", "Тя", "Вълк" – ударно и устремно, после малко повече от "Пропаганда, хромозоми, силикон". Стефан споделя, че албумът, останал в сянката на "Към..." той чувства много любим не само заради времето, когато е създаван, а и защото е по-музикантски. Чуваме "Стреляй", "Силикон", "Пропаганда". Сякаш за да оправдае думите му, току-що пристигнала девойка ме пита: "Минаха ли вече хубавите му парчета?" Примигвам недоумяващо насреща, после пробвам: "Ами в началото пя неща от "Към..." Тя кимва разочаровано – явно това ще си остане албумът, с който е разпознаваем музикантът Вълдобрев, поне докато не се стегне да издаде нещо ново. Слушайки "Хеликоптер" си мисля, че евентуалното "нещо ново" би могло да има потенциала да премери сили с "Към..." Дано имаме възможност скоро да установим така ли е или не.

Публика от хубави хора, някои дошли с деца, други с домашни любимци; хубави хора, насядали по пейчици, масички и барове, по бордюри или направо на земята; хубави хора, струпали се пред сцената, пръснали се прави из пространството на "Порк Пай", танцуващи или не, но винаги в ритъма на музиката. Безумната нощ, небето над нас – луната обаче я няма. Вместо нея на сцената е Рут Колева, която остава за три песни – "Бряг с цвят най-зелен", "Не" и "Аз ли съм или не съм". Въпреки прекрасния глас на Рут последната песен по-добре да си остане запазена за изпълнение с Арабел Караян.

Музикантите на сцената са пратени да си почиват към средата на концерта – музиканти, които едва ли има нужда да представяме, затова само кротичко ще изброим имената им: Мирослав Иванов, Веселин Веселинов – Еко, Иван Лечев и Стоян Янкулов – Стунджи. Стефан хваща китарата и започва акустичната част, в която изненадата е "Либе Тудоро" от "Революция". Разбира се, не е същото без Камен и Мая, както ще отбележи и самият той за последния бис, преди да подхване "Обичам те, мила" и историята за концерта в Стара Загора и "Берое". Не е същото, но пак е хубаво. И то много.

Когато чувам "Едно", знам, че това е началото на края. Следва "Рай" – спойката на двете парчета, придобили още по-голяма известност покрай постановката в Театъра на армията "Много шум за нищо", винаги докарва публиката до еуфория. Разбира се, не може да не прозвучи още музика и още от прекрасните, странни по много свойски начин, текстове на Стефан. Въпреки че общинските разпоредби за шума на обществени места тегнат застрашително над главите на организаторите.

"Вълк" – луната още я няма, но обстановката е много театрално-реалистична. "Хромозоми" и цяла вселена пробудена нежност, която можеше да остане да трепка в тъмната нощ, но концертът ще завърши със съвсем друго настроение, футболно-любовно, носталгично-хумористично, "Обичам те, мила" и осезаемото желание за още, още – и от сцената, и от публиката. Но вече е късно, последен акорд, поклон, финал. Ние обаче оставаме, и нищо, че брегът е пуст... това беше от друг филм.

Нищо, ние оставаме и си чакаме следващия концерт – и по-добре да е скоро!