Обожавам този момент от концертите в зала 1, когато горкият музикант си мисли, че току-що се е върнал на бис и вече може да си почине в гримьорната.

Мариза (Mariza) и тримата й китаристи щастливо се покланят и изчакват аплодисментите да утихнат... което не се случва. Публиката е ненаситна - колкото повече бисове получава, толкова повече бисове ще се опита да си изкрънка. Естествено, след третия път повечето музиканти все пак се изнизват. Ако идват от друга страна, те, разбира се, няма как да знаят, че това не е крайност, а напълно типичен завършек за всеки добър концерт в България.

Особено на концертите, които привличат разнородна и многобройна публика в зала 1 на НДК, какъвто беше този снощи.
 
Нека обаче започнем от начало. Малко преди осем часа зала 1 е почти пълна, а на сцената й са разположени няколко маси с насядали около тях хора, чиято единствена роля по време на концерта е да седят там и да слушат. Традиционно фадо се пее в португалските таверни, и Мариза е пожелала да донесе този обичай със себе си. Заедно с песните от чисто новия си албум - "Fado Tradicionаl". Дали това помага или пречи на концерта, не мога да отсъдя, но още докато се чудя над този въпрос, чудовищно мощният глас на кралицата на фадото вече ме е пратил в съвсем други пространства. Между песните Мариза говори на българската публика с най-очарователния португалски английски на света, от което аудиторията занемява все по-влюбено. "Много сте срамежливи" повтаря тя, и действително в цялото НДК надали е останал някой, който да не се чувства като шетокласник тайно хлътнал по какичка.
 
Овладяните и заради това още по-драматични емоции на фадото са ни хипнотизирали. Ако идеята на този концерт е била нещо като "музика за масите", тя, слава богу, не се реализира. Зала 1 тъне в благоговение, публиката пляска само по команда от сцената, а от кръчмарския дух, който би трябвало да преобладава покрай таверната на сцената, няма и следа.
 
След още няколко фадота, Мариза решава, че все пак трябва да ни извади от вцепенението. Започва дълга спявка, в която певицата учи ту лявата ту дясната страна на залата на една, всъщност доста трудна (защото португалските мелодии се образуват по начин, който не е съвсем ясен за българското ухо) музикална фраза. Публиката пее вярно, внимателно и твърде тихо. Не това е очаквала кралицата на фадото, и тя бързо се промъква покрай охраната и слиза между седалките. Постепенно набираме смелост, но упражнението е трудно и ни отнема около 15 минути. Мариза не се отказва докато не постигне желания ефект и на всички е ясно, че това е преломният момент в този концерт.
 
Оттам нататък шоуто отива към финала. Всяка песен е по-помитаща от предишната и върви с още по-лична история. След първия бис идва и втори, в който двама от китаристите се редуват да пеят без микрофон. От време на време се включва и самата Мариза, а над залата се е спуснала абсолютна тишина.
 
Естествено, това разпалва апетита за още един бис, а след него остават още толкова много неща за разказване от най-интимния концерт, който някога се е случвал пред хилядите в зала 1.

Концерт, който, слава богу, беше всичко друго, но не и "музика за масите".