Мартина Топли – Бърд подгрява около час (с вокал, перкусии, китара и солова страст) неколкохилядната тълпа в столичната зала "Фестивална" снощи.
Масив Атак (Massive Attack) започват малко след 21.
Главно действащо лице – очаквано - е Робърт Дел Ная (Три Ди)(3D). Специално подготвеното за турнето парче "United Snakes" е почти инструментал, в който успоредно навлизат плътен клокочещ ритъм и характерен тихо унесен, но приковаващ вниманието като хипноза глас на „Триизмерния”.
Знаех, че ще е така, но не знаех, че ще е чак ТАКА. Слава богу!
На сцената няма нищо излишно: всички тонколони са или отпред долу, или високо горе, висящи - публиката трябва да може да вижда обещаната анимация по специалната екранирана стена зад групата; два комплекта барабани - от двете страни с по един изпълнител на тях; по един китарист в съседство – бас и соло. На предна линия с повече празно място за действие подобно на командно табло на космически кораб се мъдрят два пулта със синтезатори, допълнителни приспособления по тях и, разбира се, микрофони.
Втората песен е "Babel" и Мартина се качва на сцената да си я изпее, малко по–късно не пропуска и "Psyche" (другата композиция от последния албум "Heligoland" с нейно съавторство). Темпото изостава като че ли сега, усещат го и набралите инерция от чакането фенове, но това се оказва предварително програмиран момент от Масираната атака – първите няколко изпълнения са коренно различни по вид, но превземащи цели клонове от нервната ни система.
Третата е "Risingson". Дълбоко като отглас или завръщащо се обратно ехо на някое наше друго Аз. На сцената до Три Ди бавно–бавно пристъпва Деди Джи (Daddy G). Леко небрежен и като прическа, и като глас, започва в тромаво умерен такт да се движи на място, докато реди текста си. Публиката се е превърнала в племе, което надава задружен вой при началото на индиански молитвен танц.
А, каква приятна изнедада! На сцената е старият вожд - Хорас Анди (Horace Andy), за да изпее "Girl, I Love You". Ямайският старейшина, облян от самотен лъч, остава сам в мрака – впит дълбоко в земята вековен ствол. Не черни, а пъстри, но притулени по снагата му дрехи, вкоравени от вътрешна топлина бузи, спускащи се над тях тънки посребрели расти–листа, бавно махащи, креещи ръце–клони.
И глас.
Глас-откровение, който сякаш извира и от нас в същото време. Всеки като че ли познава от раз в тази бленда зова на собствената си душа. Изправени сме пред доказателство, че бъдещето е сега, тук, в нас.
А С "Future Proof" - и триизмерно.
На екраните зее неподозирано унасящ червен цвят. Оттук насетне бива нанесена последователност в музикалния пейзаж. Следва дует на Робърт с Мартина, отглежданата изключително за концерти "Invade Me". Той прави беквокалите, повече от това, което могат да бъдат някога, дори на избрани гласни звуци доближава микрофона досами устата си, като заглушава от едната страна с пръсти, предизвиквайки ехо от нов вид; свири на своя космически синт–пулт. Започва да описва бавни кръгове с ритмирана стъпка около себе си и около нея, подобно на планета край блестяща звезда. Певицата се изтегля леко встрани и, предизвикана творчески от хипнотизатора, застива в полуприведена поза на египетски сфинкс. Чак след това премества крайници с умоляващо плавни движения, които накъсват времето на по – различни отрязъци.
Триизмерният я оставя готова за "Teardrop".
Неизвестно дали защото така е свикнала или пък заради „Три-подгряването”, Мартина изкарва легендарната песен (прочута от Лиз Фрейзър, която не пее в оригинал от 1998) като насън... Вероятно са аплодисментите в такт от самото начало. Новородена анимация - ала не с бебето от клипа, а бял фон с черни очи. Зениците се разширяват едновременно с люлеещия глас. Черни ириси, напукани радиално като начупени концентрично огледала.
"Mezzanine". Класическият за трип-хопа албум - едноименната песен. На сцената титулярите са Масив Атак. Деди Джи, отново лежерен, Три Ди – пак на халф вокала. На екраните бялото е вече абсолютен монарх. Но носи емоции с.... отрицателен заряд. Редуват се едроизписани стресиращи реплики за травми, фобии, насилие, войни, жертви.... Потискаща като бяла нощ меланхолия. Явно им е нужно прекрачването и на този праг у слушателите. Атаката е тотална.
Тази песен, както и "Future Proof" (2003), са в идентичен тонален курс с новоизлезлия “порядъчно разпръснат културно” "Heligoland", както самият Дел Ная го определи в София).
И излиза пак Хорас Анди. Изникнал като че отведнъж. Търпелив. Чакащ. Най–благия човек, когото познавам. Публиката: делириум тременс на момента.
"Youuuuuu uuuu, are my angel”. Рев. Най–големият РЕВ.
В този момент на екраните в безмълвие се взривява свръхнова черна дупка с бяла корона. Анимацията – дело на самия Робърт Дел Ная – (3D)„Триизмерния”, продължава да избухва отново и отново като вселенски съд, който иде да побере потока на Хорас „love you love you love you love you love you”. Надпревара отвъд всякакви измерения.
И точно когато си мислим, че няма какво да ни впечатли още - "Safe From Harm", прочута от трип вокалите на Шара Нелсън. "You can free the world” и умопомрачаващи хоп–строфи на Три Ди “I was looking back to see if/ you were looking back at me to see me looking back at you”. Прожектираните надписи са вече масирано наситени на тема „свобода”, цитати от разни епохи като „Свободата е това, което правиш с начина, по който се отнасят с теб” ...
За трети път от началото на вечерта (след "Teardrop" и "Angel") соло китариститът Анджело Брускини излиза напред, за да не позволи песента да свърши току така, ами да я увлече в дълга соло гонитба.
Когато тъмният цвят на екраните наистина е вече черен до дъно, някак естествено и “Inertia Creeps” се влива в нощта. Дълго интро на тандема с доминация на бас китарата и подбрани хаотична лавина родни вестникарски заглавия на екраните. Промиват се вече ясно пределите на гротеската като формат за прожектираните послания.
Бисът, разбира се, е масивен:
Най–напред за "Splitting The Atom" на сцената се качва пълният колектив - мъже и жени с микрофони и усмивки, начело с двойката, тип наставник - последовател Хорас Анди – Грант Маршъл (Деди Джи). Връзка между два проводника с роля на мост между поколения, култури и цели епохи, връзка, естествена като пъпна връв. „It’s eeeasy, don’t let it go.”
Вечната класика "Unfinished Sympathy" въздейства брутално на живо с "незавършека" на китариста. С "Atlas Air" Три Ди ни прекарва в продължение на над десет минути през различни нива в темпо, танц, цветове и послания. Редуват се пренаситени със символи визуализации. Океан от лога, емблеми, гербове, флагове и всякакви знаци. В крайна сметка, изгубваме нишката, но за сметка на това успяваме да фиксираме, че всичко си е илюзия и игра. Бялата лента, вързана на ръкава на черното сако на Робърт, се оказва с надпис "fundestructible" ("смешно разрушим"). Той се върти във финалната вакханалия от акорди подобно модел на спиралата на ДНК–избил накрая невъзможен генотип.
С измерения , порядъчно разпръснати из безкрая.
...
И след края още един бис: "Karmacoma". Джедаите Джи и Ди (на снимката) отново горе.
Спират малко след началото. За пауза с масов обстрел от аплодисменти. После - акапелен речитатив на Деди - ордьовър за пълната ъпгрейдната версия на култа. Естественозеленото от екраните избива най-накрая. Пълната чернобяла трип-хоп симбиоза намира своето огледално отражение в изпълнението, което се намира точно в идеалната среда между ритмираната популярна и подводните дъб версии "Karmacoma".
В средата на безкрая.
Най-любопитните снимки от концерта - в секцията ни "Галерия".