Третият концерт на легендарната група Тото в България започна с гаф.
Поне на мен досега не ми се беше случвало да присъствам на шоу от такава величина, на което музикантите да спрат да свирят в средата на свое парче, защото знаците от залата зачестяват и те разбират, че нещо не е наред. В случая половината банда не се чуваше, в това число вокалът на Джоузеф Уилямс и китарата на Стив Лукатър. Така откриващата песен (новата "Alone") премина през ушите ни само с ритъм секция и беквокали.
След като се прибраха за около пет минути, Тото отново излязоха и като истински професионалисти се пошегуваха със ситуацията. Правилно, такива неща се случват навсякъде.
Сайтът на групата ни предоставя интересна информация. Например тази, че различни членове на състава са участвали в общо над 5 000 албума. Че имат над 200 номинации за наградата "Грами". Или че в най-продавания албум в историята на музиката, "Thriller" на Майкъл Джексън, са се изявявали цели четирима на Тото, сред които и композиралият парчето "Human Nature", кийбордистът Стив Поркаро. Към настоящия момент той е последният останал жив от братята Поркаро, създали фундамента на групата от самото ѝ начало през втората половина на 1970-те години.
За мен е цяло чудо, че Тото устояха като артистично сплотена общност на всички проблеми и лични трагедии, за да могат да предприемат настоящото турне по повод 40 години от своя дебютен албум от 1978 г. и да ни направят част от юбилейната обиколка "40 Trips Around The Sun", по името на едноименната компилация. През годините напускаха емблематични членове - вокалистът Боби Кимбъл например, смъртта застигна барабаниста Джеф Поркаро и не толкова отдавна неговия брат му, басистът Майк. Разбира се, винаги може да заместиш един - дори изключителен, музикант с друг от неговата класа, но е твърде възможно динамиката в състава да се наруши, а химическата сплав е може би единственият гарант за успех и стабилност. За Тото Джеф Поркаро е нещо като Бонзо за Лед Цепелин. Но за разлика от британците, Тото продължават вече 26 години след смъртта на Джеф. От 2014 година неговата роля изпълнява Шанън Форест. Достатъчно е да разбереш, че години наред подобни взискателни музиканти му се доверяват, за да очакваш добро свирене, чудесно присъствие, хубав звук и динамика. От там, където стоях в залата, Шанън малко ми приличаше на Дейв Грол. Известно време се забавлявах с мисълта, че той може да върти палки за Тото, леко абсурдна, но забавна представа. Никак обаче не съм сигурен дали бившият барабанист на Нирвана би могъл да се справи с едно от любимите ми парчета на Тото, инструменталът "Jake Тo Тhe Bone", където Джеф Поркаро е просто разкошен. Е, Шанън го изсвири. И то с удоволствие.
Въпреки понапредналата си възраст за един вокалист (57 г.), Джоузеф Уилямс пя на високо ниво. Нямаше непремерени импровизации, увиснали, изграчени, нестабилни или откровено фалшиви тонове. Височините, които не можеше да изкатери както някога, а те не бяха много, ги взимаше - и то с лекота, басистът с чудното име Шем фон Шрок. Естествено, пееха и Стив Лукатър, и Дейвид Пейч, че и саксофонистът и беквокалист Уорън Хeм. Концертът в препълнената зала 1 на НДК продължи два часа и половина, като публиката се наслади и на по-маниашки песни, и на хитове от цялата дискография на бандата. Както певецът Джоузеф Уилямс сподели – трудно е да направиш сетлист за който и да е концерт, просто защото добрите парчета са толкова много. Затова музикантите избраха да седнат на столчета на сцената и да ни разкажат за възникването на групата, история на някои от хитовете и различни интересни случки. Точно този момент в средата на шоуто беше вероятно най-личното преживяване - когато големите звезди скъсиха неимоверно дистанцията с публиката, започнаха да се шегуват сред веселие и съвсем ясно видим кеф. Стив Поркаро ни разкри как е композирал "Human Nature". Дошъл в студиото след като ходил да види дъщеря си, която имала много лош ден в училище, някакво момче я дразнело и бутало, а Стив трябвало да ѝ обясни, че това момче най-вероятно я харесва (тук залата избухна в кимащ одобрителен смях). Тото били в студиото, за да завършат смесването по своя четвърти албум, като последната песен - още недовършена, била станалата по-късно световен мегахит "Africa". Стив седнал на клавира и изсвирил хрумналата му мелодия. Чак после продуцентът на Джако - Куинси Джоунс, урежда да влезе в най-продавания албум – излезлият през 1983 "Thriller".
Не можах да разбира защо групата толкова държи да изпълнява на живо почти 6-минутата тема от "Дюн", която, поне както на мен ми се стори, публиката възпитано изчака да свърши. Доколкото виждам от сетлистите на предишните спирки от настоящото турне, свирят я винаги. Естествено, не мина и без кавър. Преди две години китарната пушка Стив Лукатър взе акъла на българската публика с "Little Wing" на Джими Хендрикс, този път бандата внесе приятна тръпка с интерпретацията на класиката на Битълс "While My Guitar Gently Weeps".
В самия край на вечерта знаменитите американци "удариха" и своя може би най-голям хит, именно "Africa". Публиката пя, подскача (както през почти цялото време), пиесата продължи дълго преди финалната "The Road Goes On". Беше прекрасно, като нещо, което чакаш да чуеш на живо не просто последните два часа. А последните десетилетия.
Две думи и за организацията на концерта: за разлика от доста други събития, този път ВСИЧКО беше на ниво. До степен охраната да не ти се ежи, а да се държи възпитано и услужливо. Което е предпоставка наистина да се насладиш на едно такова шоу. Вместо отчаяно да се бориш за своето право да се изкефиш.
Снимки на Тонина Манфреди - в секция "Галерия"