Самата нощ си даде почивка и се напи с гения на човешкия глас в малките часове днес.
Точно в един и половина столичният клуб "Ялта" бе точката на кипене, където в задушевна атмосфера върху импровизирана сцена пред 500 души на 200 квадратни метра се покачиха трима души. Много висока жена с черна кожа и дрехи, още един снажен чернокож и друго по-ниско момче със запретната на ръкавите бяла ризка и гола глава. Мъжът и жената застанаха пред два неподвижни микрофона, подобно на стражи от двете страни на небрежния си колега.
Джими Съмървил (Jimmy Somerville) поогледа, поздрави и клекна с подвижен микрофон, мигом обладан от гласа му.
Първите минута - две музика нямаше. Вокалът се лееше меко, обвивайки в по-плътна от дискотечния дим пелена присъстващите. Като новородено преди заспиване. Изведнъж британския певец се изправи рязко.
Едновременно с оживелите си колеги, публика, светлини и музика под познатите на всички акорди на "You Make Me Feel (Mighty Real)". Присъстващите мигом бяха върнати обратно в реалността. Само дето тя вече нямаше да е същата за всички, които се бяха озовали на концерта.
На подиума двамата поддържащи вокалисти, не помръдващи от своите микрофони, се обаждаха в абсолютан синхрон в точните моменти и действаха на ритъма като периодично наливано в огъня масло. А "огънят", вече усмихнат, се почеса скромно по главата и обяви годината на похода на следващото парче
- 1984. Why? Why? Why? - питаха отривисто двамата, а той въртеше себе си. Глас. И хората на дансинга.
В този момент: Whyyyyyy! Whyyyyy!
Ново завъртане на машината на времето от Бронски Бийт (Bronski Beat) към Дъ Комюнардс (Тhе Communards) и историческата версия на "Never Can Say Goodbye". Диско духът бе събуден допълнително от тандем чернокожи бек изпълнители. Макар поставени в двата края, те също танцуваха в семплите си дрехи, прически, настроение, темпо. Всъщност, повече приличаха на колоси, забити дълбоко в земята, които преминават през пространството и времето: подобно на две прави оси във вечно работещ двигател.
На "So Cold The Night" двете "колони" бяха вече двете линии на ДНК-то на отключения в нощта безкраен гений на Джими Съмървил. Той танцуваше и се виеше вече в спирали и осморки между тях, достигайки нечувани висоти. Те пък пееха повече от добре и въпреки това, когато се намесваше и неговият глас, ефектът бе като вкусване и на "жълтъка в яйцето".
На "I Feel Love" те двамата показаха и танцувални умения. Разкършиха снагите, действайки като магнит за Джими, който захождаше ту към единия, ту към другия - атом срещу ядро, а после отскачаше обратно. Като топче на пинг - понг. Накрая, докато двамата му колеги "се возеха в Понтак Транс Ам от 1979" под звуците на на американската вечна денс класика на Дона Съмър, английският фронтмен зае тронното място най-отпред на сцената в излияние към щастливците долу.
Публиката бе обляна с нови количества любов в незабравия шлагер "To Love Somebody". Събраните на едно място все развълнувано облечени, изискано приготвени, трескаво очакващи хора, поглъщаха с блестящи очи и широки усмивки магията на този изчистен до свръхестествена невъзможност човешки глас.
Великата "Smalltown Boy" бе решена изцяло акапелно. "Момчето от малкия град" на работническа Англия на 80-е изпълни култовото парче клекнал в прегръдка с микрофона и публиката. Явно я усещаше и през затворените си очи. С гуменки, обикновени наглед дънки, колан и скромна "евъргрийн протъркана от пране, ала все светеща" риза, изля душата си момчето, което поискало да избяга от сивотата, от обречения в утвърдени коловози живот на околните....
Момчето, което бяга, ли бяга - бяга с глас и душа, и продължава и до ден-днешен да пътува из паралелни измерения, където гласовете на обикновените люде не са в състояние да обитават.
Съпротът изстоя времето на цялото изпълнение твърдо в позиция "мирно", отдръпнат назад.
Последва нов "скок отвисоко във водата": "Don`t Leave Me This Way". На сцената пееха и танцуваха и тримата, но в един момент гласът на Джими, изгубен във високото торнадо, отвя първо женската бленда (оттласната през цялата сцена като от цунами при своя поддържащ колега). Сетне и двамата бяха издухани от вокала на Джими!
Нямаше нито едно тяло нераздвижено, неосвободено или незадоволено. Публиката бе покорена до краен предел.