Влизам във Virgin Oil Co. и падам с главата надолу в панаира на суетата.
Напук на убеждението ми, че Poets Of The Fall са банда, слушана предимно от девойки, основната фенска маса наоколо са зрели дами с вечерни прически и рокли. И грим, почти толкова тежък, колкото този на Марко Сааресто. Но само почти.
"Не, имахме силна подкрепа тук", отговаря той, когато го питам трудно ли е за банда, пееща на английски, да пробие във Финландия. "Никой не е пророк в собствената си страна все пак, но наистина първият ни голям успех бе на местна почва". Пророци – не. Обичани – да. Клубът се пълни бързо и сигурно.
"Тези фински шоута... винаги започват поне два часа по-късно", клати скептично глава германката пред мен."Гледам ги за тридесет и седми път и тук никога не излизат по-рано от полунощ.” Някой ме тупва по рамото и ми подава червена мини розичка. "Фор Марркоз бъртзей! Уи трроу дем афтър Темпъл оф тодт!". Многогласен кикот отговаря на въпроса "Вие да не сте руския фен клуб?" Оказват се просто множество щастливи фенки.
Стигаме до онзи момент, в който дори последният саундчек ни докарва до див възторг и мощно аплодиране, когато най-накрая Поетите изскачат на сцена. Няма време за приказки, директно откриват с "Running Out Of Time". "Diamonds For Tears", в която преливаме без пауза, звучи доста по-твърдо на сцена, както впрочем и целият албум "Revolution Roulette".
"Нали знаеш как се боричкат котенца в чувал и в един момент той тръгва нанякъде, защото едно от тях го е задърпало в неговата си посока? Мисля, че когато правихме "Revolution Roulette", аз дърпах накъдето ми харесва”, обяснява Марко, докато говорим преди концерта. "О, да, той е метъл типът в бандата", потвърждава Оли. "Според мен пък е време да направим акустични джаз изпълнения".
На живо обаче ролите им са разменени и докато Оли поскача по кецове, куфее и се хили широко, очевидно Сааресто е поел ролята на загрижения за чувствата на фенките си романтик. Знае какво иска публиката и ѝ го дава с пълни шепи. Драматичен черен молив, подчертаващ драматично синия му поглед, неизменният шал, чиито перца по-късно момичетата наоколо ще събират от пода, и много, много нежни погледи директно в очите на треперещите девойки, докато хваща всяка подадена ръка. Приятната му театралност е перфектно допълнение към нежните текстове на Поетите, а подредените една след друга "Temple Оf Thought" и "Cradled In Love" са еманация на нежността, която се лее от сцената. В паузата между тях розите от рускините политат към сцената и в крайна сметка Оли прекарва целия концерт с една от тях, прикрепена към китарата му. Лиричното отклонение трае точно до започването на "Locking Up The Sun". "Is there a hero somewhere, a hero who appears and saves the day?”, реве залата, а две-три по-смели фенки дори развяват коси.
Сетлистът е идеално балансиран между хитовите им парчета и тазгодишния "Temple Оf Thought". Затварящата част на трилогията, започнала със "Signs Оf Life" и "Carnival Оf Rust", излезе миналия март и според Марко бандата просто се е опитала да направи всичко едновременно с този албум. Електронно звучене и чист поп, забъркани с класическите им балади - това на запис. На живо обаче Поетите са директни, агресивни и искрено се забавляват. Дори Captain, който изчезна в момента, в който видя диктофона ми, и прекара концерта почти скрит зад сета барабани, излиза отпред в един момент. "I raise my glass and say “Here’s to you!”, изпява Марко и шестимата повдигат чашите си, а бутилките в публиката проблясват в отговор.
Поемаме дъх за минута, преди да ни хвърлят в бяса на "Miss Impossible" и Сааресто да попита "Къде е моята невъзможна дама? Ето я тук! И тук! И тук!” и да се разсмее демонично. Парадоксални по навик, поетите биват успяла алтърнатив рок банда, без да паднат в клопките на скучния мейнстрийм. Защото могат и защото така им харесва. Затова и "Late Goodbye" не е краят на стандартния сет, а началото на прекрасен бис.
Кавърът на безумно нежната "Sailaisuuksia" на Johanna Kurkela кара пламъчетата на запалките да изгреят в пръстите наоколо, а дланите да се вплетат една в друга. Акустичен момент, в който цветята на феновете пък грейват в ръцете на музикантите, а обичта между тях осветява пространството наоколо. Няма друга такава магия. Дълга джазова импровизация върху "Roses" и ми става ясно защо Оли иска да правят повече такива. Емоциите постепенно утихват, но не и преди да минем през любимите "Carnival Оf Rust" и "Lift". Въпреки дългите овации, поетите така и не излизат пак... на сцената. Но са на бара.
И вълшебството, което сплотява всички присъстващи в една материя любов, продължава да действа.