Пласибо (Placebo) не са като никоя друга група на света.

Началото им през 90-е години под знака на Дъ Кюър (The Cure), Пиксис (Pixies) и болестите на младежта беше отдавна. Британците еволюираха достатъчно оттогава насам. Те вече не са част от определено течение в алтернативния рок и оригиналността, поезията и разтърсващата им музика само се е пречистила и помъдряла. Никога не ги забравяме, винаги ги чакаме отново и те взеха, че се завърнаха в България.

Точно организираният и реализиран от Loud Concerts концерт-събитие в Зимния дворец започна точно в 20 ч. снощи, след приятна приглушена музика “от нашите” от пулта. Прожекторите пребоядисаха сцената в силно лилав цвят, за да започне подгряването от Бейбифейс Клан (Babyface Clan). Те влязоха с много дълго алтернативно-инструментално въведение, идеално заявяващо мистерията и очарованието на това, което ще последва. Няколкото песни, изпълнени от групата, се отличаваха със суров дрезгав звук, говор на вокала през ехо и специфичното за Насо Русков гърчещо се сценично поведение.

Последва почивка за ре-хидратация и скоро наполовина пълната с международни фенове зала беше възнаградена. За трети паметен път на родна земя започнаха концерта си много любимите ни Пласибо. Те също заложиха на дълго инструментално интро с обработен хор, напяващ “Ааа” и осветен от образи на небе, слънце и електрически стълбове.

Новият Стив (Форест, ударни) се появи гол до кръста и нарисуван с татуировки и скочи като пъргава маймуна при инструментите си с огромно желание и нетърпение. Последва го слабият великан Стефан Олсдал (бас), който оттук нататък ще разперва тънките си дълги ръце сякаш прегръща цялата публика. Брайън Молко, сърцето, гласа и китарата на формацията, излезе и започна да свири както подобава на уменията и опита му, без излишно представяне. Цигуларката Фиона Брайс украси сценичния имидж на гостите.

Групата остана вярна на прищявката си за това турне - да започне много силно с култовата песен от едно време “Nancy Boy”. Веднага след нея нашите герои доказаха, че нямат намерение да се предават. Представиха едноименната песен от новия албум - “Battle For The Sun”, в истинската й светлина. Изпълнението беше едно просветление, сякаш целта за съществуването й е била да се свири на живо. Звучеше по-уместно отколкото в студио, където повтарянето на напеви не е толкова адекватно. Много мощно изгряване на слънцето, последвано от силно издигащи емоционално заглавия от групата на “Sleeping With Ghosts”, “Kitty Litter” и “Every You Every Me”.

Еуфорията беше вече на нереално високо ниво и да видиш как костюмар цепи тълпата беше нещо нормално. Първото действие завърши с успокояващата композиция  “Special Needs”. След светлия пример за перфектна поп-рок песен на “Bright Lights”, триото ни поднесе доза адреналин, звучащ като разделената на две настроения песен “Meds”. Първата й половина бавна и хипнотизираща, преди да влезе ударно с ускорено темпо и силно ниво на звука.

Последва приятна изненада, която можеше спокойно да е тяхна песен, но не беше. Кавърът на “All Apologies” (Нирвана) (Nirvana) бе добре дошло разнообразие. По това време чухме единственото обръщение към публиката, когато Брайън каза на Стеф, че това трябва да е най-добрата публика, пред която са свирили. Нищо чудно: подскачането, махането с ръце и припяването в залата издигна концерта на нивото на всеобщо веселие.

“The Bitter End” обяви първия край на представлението, преди Пласибо да се върнат с чисто новото си парче, съществуващо само като изпълнение на живо: “Trigger Happy Hands”. Тя е скромна искрена песничка за жалкото глобално състояние на разкъсания от войни свят. Запомня се със заразителния припев "Put your hands in the air, and wave them like you give a fuck!". И приятно отклонение от типичния стил, подобно на изненадващата “Twenty Years”.

Бисът от четири песни кулминира с тотално размазващата “Taste In Men”, която сложи рязка точка на точно планираното и безупречно изпълнено шоу в неговата 90-а минута. Тълпата взриви залата c викове и остана с голямо щастие в кръвта от факта, че любимците ни стоят добре в новия си светъл имидж. И не  разочароват никога.

Ако първият им концерт тук беше като сърдечен разговор с приятел цяла нощ, то сегашният мина като делова среща със стар другар, с който се поздравявате за успехите и продължавате по пътя си. Чувството е компресирано, но го има и още е пълно с живот и вдъхновение.

Наистина, "soulmates never die".