Идеята да насрочиш концерта си по едно и същото време, когато се играе мач мажду Левски и ЦСКА, би се оказала пагубна за всяка рок банда.
Но не и за Пух (Pooh). Те са друга бира. Тяхното творчество може да се оприличи донякъде с розето и шаблито, нискоалкохолни, но богати откъм букет брандове, които едва ли някога ще попаднат в стомашния тракт на агитките.
Спагети - рокът на легендарното италианско трио е със симфонични забежки и неговата публика е по-особена. В петък зала №1 на НДК бъкаше от посивели глави и отявлени макаронофили, които, досущ като мен, явно са били и на предишния концерт на състава в София. За по-младите организми ще напомня, че Пух за последно забиха в България преди 32 години!
Но всеки влак си има пътници и апенинските пухари добре си даваха сметка за това. Който тръгва да изръсва между 30 и 60 кинта, за да ги види, явно силно го тресе носталгията от онези времена. НДК беше фрашкан с безпрекословни съмишленици и дори и бегло независим поглед нямаше да е желан.
След вдигането на завесата Пух се появиха в целия си блясък под тържествен помп-инструментал. Ефектно осветление в електриково-смарагдов цвят, последван от траурно виолетово, и бързо отлитане. Накъде ли? Към супербогатите музикални брегове на състава, основан преди 65 години и чиято обща възраст е 187 години. По 60 лазарника за китариста Доди Баталя и басиста Ред Канциан, и 67 за "мозъка" на Пух - Роби Факинети (кийборди). На подиума те са качиха разбираемо по-олисели и с боядисани скалпове, но с изрядни "правени" зъби. Триото дебютира пред внушителната армада на Класик FM М-Тел оркестъра, съставен от 30 страхотни музиканти.
Гостите подкараха кервана с новия си суперхит "Dove nasce il Sole" - амбициозна, но безхитростна композиция, която се скъса от успехи на Ботуша, може би защото е титулната от едноименния нов албум на бандата. Българската публика не клъвна веднага, но откликна почтително. За друго беше дошла армията от носталгици и тя любезно изчака концертът да навлезе в по-сантиментално русло.
Докато вървеше второто парче от нищото изникна на сцената една 4-годишна феичка, която се запъти към трите пухарчета с едно огромно цвете, голямо колкото нея. Старата пушка Ред Канциан веднага излезе от ситуацията, пропусна две щипвания на баса, и пое подаръка, без да спре хита. От умилителната случка на по-чувствителните натури им напънаха сълзи в очите. Беше готино.
Но и за това не бяха дошли хората. Те си очакваха класиките. И когато Пух ги наченаха, настъпи апокалипсис от въодушевление. Триото изстреля сюблимния "Uomini soli", най-френетично аплодирания хит, като възнагради феновете и с други евъргрийни от калибъра на "Pensiero", "Piccola Ketty", "Аmici per sempre","Il tempo, una donna, la citta" (да спомена само някои от тях). Финалният апотеоз дойде с "Chi fermera la musica", като междувременно тримата музиканти говориха на български, признаха, че сърцето им било грабнато от София и българите, представиха новия си барабанист, английския дангалак Джо Фероун, и общо-взето си свършиха прекрасно работата.
При един от анонсите Ред Канциан припомни на публиката, че Пух израснали в кипежа на 70-те години и били силно повлияни от симфоничния рок.
Да, по онова време рокът окончателно излезе от своето пубертетско малоумие. В началото на предишното десетилетие първопроходците, колкото и да ни е мъчно, правеха банди с подарени за рождени дни китари и тропаха с тенджери в банята, защото там акустиката била по-добра. А точно през 70-те в бранша нахлуха младоците от консерваториите, на които мястото им просто не беше там. Естествено, като посегнаха към жанра, бози от рода на "ши лавз ю йе йе йе" им се сториха дебилни и те взеха нахално да заничат в канчето на класиците. И рокът изведнъж поумня с колоси като Рик Уейкмън и Кийт Емерсън, с банди като Пинк Флойд, Дженезис и Йес (Yes). Това беше логичен процес – все едно да пуснеш 5000 семинаристи в Г сектор и агитката на Дучето да не поумнее по някакъв начин.
Но имаше една много голяма разлика между англосаксонския арт рок на тези банди и симфоничния рок на Пух. Когато протестантът посегне към жанра, него неизбежно го избива на готика и музиката му звучи доста мрачно и респектиращо. Докато апенинцът е естествено склонен към водевила. И едните и другите топяха перото си в една и съща мастилница, но излизаха доста различни музики.
Бароковият рок на Пух ни блъсна още преди 32 години, когато забиха и в София. Дългите им интроспекции ни караха да бягаме от соца и от рок абстиненцията, налагана от режима. Тогава не ни правеше впечатление, че колкото и да се правеха на Кинг Кримсън, Пух си пееха канцонетно. Затова и бяха допуснати зад "желязната завеса".
Сега, три десетилетия по-късно, от тяхното прогресив звучене е останало твърде малко. Най-големите им хитове всъщност са си типични италиански канцонети, които добре се кльопат на Сан Ремо. А в Меката на канцонетата, с леки изключения, се пее едно и също вече 60 години. Това не значи, че бандата на Роби Факинети се е отрекла съвсем от гена си. Съюзяването и с оркестъра на Класик FM беше най-доброто нещо, което можеше да се случи на италианското трио на наша земя. Музикантите под диригентството на Григор Паликаров дадоха тежест на саунда на Пух. Те благородно тушираха водевилните забежки и прилепчивата сълзливост на триото. Ако попитате и аятолаха на сериозния рок у нас Румен Бояджиев, и той ще ви каже, че Пух са олекотена завивка за парвенюта. Истинската банда на Ботуша, единстена достойна за уважение в този сегмент, е световнонеизвестната Премиата Форнерия Маркони.
Толкова блудкави ли са Пух? Ако бяхте изслушали петъчния им концерт, щяхте да се изловите, че поне половин дузина от хитовете им сте ги чували, без да знаете, че са техни. Шлагерите им са помпозни като реализация, но лесно може да ги засвирите с уста, докато се бръснете, без да се порежете. Това, за което са създадени Пух, го изпълняват прекрасно. Да правят рок канцонети. Затова в Италия полудяват по тях. Но трудно биха впечатлили нашите тийнейджъри или 20-годишните. Музиката им е по мисионерски беззъба и от нея не ти идва да удушиш децата си, нещо, което силно се цени в споменатата възрастова група.
Пух са мейнстрийм и даже една идея по-долу що се отнася до текстовете. Те сякаш са преписани от краткия милиционерски курс по екориторика. Лайтмотивът им е, че хората по принцип са готини пичове, но нещо им става напоследък и трябва да се вземат в ръце, защото са си осрали безогледно планетата. Което в наши дни звучи доста инфантилно, като гледаме как самите американци вече окупират "Уолстрийт" и го превръщат във втори Виетнам.
Един Дзукеро е безумно по-дълбок от пухчетата, нищо че не се кичи с арт-финтифлюшки. Господин Аделмо Форначари може да си викне всеки в бенда за един ден (дори и от оня свят) – от Клептън до Джон Лий Хукър, от Стинг до Майлс Дейвис (Miles Davis). Пух могат да привикат да им припяват само Клаудио Вила и Доменико Модуньо, лека им пръст, затова техният прогресив модернизъм се оказа кух. А това се заплаща с огромен комерсиален успех и нисък респект от новите генерации и пуристите.
В НДК доминираха сивите глави и голите кубета – ни следа от дълги гриви, брилянтин или еректиран гел по прическите, което не е много ласкаво за публиката на една рок банда. Но в зала 1 бяха дошли най-заклетите фенове и никой не можеше да им развали празника. В края на краищата магарицата не може да се сърди на магаренцето си, че са му дълги ушичките. В семейството всичко е позволено. И лепкавата експлоатация на клишета, трогателнте опити да говорят на български, хвалебствията за софийската публика. Всичко това го имаше и трябва да се уважава. Който не му харесва, да си гледа мача Левски и ЦСКА. Аз изпитвам известна горчилка, защото навремето тръгнахме заедно с Пух, но пътищата ни се разделиха.
За зло или за добро.
Снимки на Мартин Цанков - в секцията "Галерии".