Няколко килимчета, меки възглавнички в центъра на сцената на полукръглата зала 2 на НДК, стойки за микрофони и барабани, роял.

Навън е студено, в залата е горещо. За да стигнеш дотук си е истинско приключение в лабиринт, благодарение на ремонтните дейности в подлеза. Но вътре не те очаква Минотавър, а глътка приветствено уиски от спонсорите. Очакват ни и Обичайните заподозрени. В програмата на Салона на изкуствата 2012.

Леко закъснение след обявения начален час, колкото да се напълни залата (и тя наистина го прави), и на сцената изскача Стефан Вълдобрев. Липсваше ни, за толкова време далеч от светлините на музикалната сцена, и сега сме решени да си вземем пълната доза, а той изглежда решен да ни я даде. Един по един въпросните Обичайни заподозрени се появяват под бурни аплодисменти и звуците на "Да", изпята от Стефан съвсем акапела. Може ли да има по-подходящо начало от песен с това име?

Ето, Мирослав Иванов, Веселин Веселинов – Еко, Иван Лечев и Стоян Янкулов–Стунджи заемат местата си зад съответните инструменти (съмнявам се да има нужда да ги изреждаме, нали?) и се започва. "Нов", "Към", "Силикон", "Тя", "Не", "Пропаганда", "Стреляй" и още, и още от двата албума "... Към" и "Пропаганда, хромозоми, силикон".

"Искам да благодаря персонално на всеки един от вас, дошъл в залата" – Стефан.

"Аз ли съм или не съм" – Стефан и Арабел Караян.

"Вълдобрево хоро", "Денят на моето раждане", "Спомени" - Стефан и Михаил Йосифов (тромпет), Велислав Стоянов (тромбон), Атанас Хаджиев (саксофон).

"Бряг с цвят най-зелен" – Стефан и Рут Колева.

Звездна класа – Стефан и Обичайните заподозрени.

Танци и песни – Стефан и публиката. Да му се не види, не знаех, че още знам текстовете!

Музика, настроение, шеги и закачки, пак настроение, атмосфера, още настроение – музиканти и публика.

Музиката на Стефан зад кадър (да споменем само "Пансион за кучета" и "Светът е голям...") и зад театралните кулиси (ще е нужен отделен абзац, за да изброим дори само най-големите заглавия като "Много шум за нищо", "Финале гранде", "Трамвай Желание"), режисьорското му амплоа ("Манчестър Юнайтед от Свищов") и актьорското му лице (в момента – в "Син портокал" на сцената на Театър 199) не са ни достатъчни. 16 парчета след началото усещаме, че концертът отива към своя край и това не е хубаво, защото искаме още, още и още. За първото още – един "Вълк". За второто – "Едно". И накрая - "Рай". Истинско финале гранде, няма спор.

После бис с чисто ново парче "което обаче вече сме го научили", обявява Стефан за "Хеликоптер", а аз си спомням как на едно турне излизаше на сцена и докато пееше, четеше текста на "Пропаганда" от лист, написан едва дни преди това в автобуса. Последно – "Хромозоми", космосът спи, а цялата вселена свети. Нежен финал.

Но това не може да е всичко и Стефан излиза отново, за да изсвири "едно парче, което другите още не са репетирали, защото е много ново". Публиката, която отдавна е на крака, пее с цяло гърло "Обичам те, мила", а Стефан няма да я довърши, защото "не е същото без Камен и Мая", но ще изпее версия от концерта на стадиона на Берое ("Обичам те, мила, но не знаеш какво е/ ЦСКА и Левски да падат от Берое"). И – това е. Но всъщност не може да е само това, толкова енергия, неподправена искреност, талант и артистичност не бива и не могат да стоят далеч от публиката си дълго време.

Искаме следващ концерт много скоро, а дотогава – за да не иде всичко на кино, можем да погледаме Стефан на театър.