В наши дни времето, искаме или не, като че ли тече по-бързо от всякога.
Кога беше 93-а, кога беше 2000, кой ден сме днес? И на колко пръста от едната ръка можем да преброим онези, с чиято музика сме израснали не само ние, но и чичовците ни, и които все още са сред нас и продължават да създават оригинална музика и да обикалят света. Класика и авангард?
Орегон отдавна не могат да бъдат наречени "авангард", но са "класика" именно защото са били авангард и защото немалко от сегашните авангардисти в джаза са ги слушали много внимателно и детайлно като малки. Дори собственият им настоящ басист, италианецът Паолино Дела Порта, и той с гордост признава, че има оригинали на някои от първите им албуми от 70-те, когато самият той е бил на 20, примерно.
Няма да останем при клишето, че "музиката им е надвременна", не, тя е интересна точно защото изобразява едни интересни времена, когато четирима души с оригинално мислене и чудовищен талант (Таунър-Маккендлис-Мур-Уолкът тогава, през 70-те) са прозрели в бъдещето – т.е. в едни следващи интересни времена, които сега ние, хората от тогавашното бъдеще, наричаме "съвременност".
Орегон не са група от ХХI век, няма и нужда да са. Те са ценни с това, че са нашата жива връзка с една наистина автентична музика от ХХ век, каквато все по-рядко може да се чуе на живо в оригинал. Орегон са отделен език в музикалното изкуство, свят, планета (или поредица от светове и планети), до които ние, слушателите, имаме привилегията да можем да пътуваме свободно и когато чуем някое ново тяхно произведение – като пиесата с бас-кларинета, която изсвириха непосредствено след "As She Sleeps" в първия сет в Sofia Live Club вчера, насладата е именно от познатото-непознато. Знаем езика, но историята, която ни се разказва… тепърва ще я узнаем.
Две неща ми каза Ралф Таунър, след като му споделих преди вчерашното събитие, че едно от най-ценните неща за мен на концерт на Орегон (вече съм имал честта да гледам и слушам два, а довечера, 22 ноември, ще станат и три), че тотално забравям за инструментариума и дотолкова се потапям в музиката, че после дадена пиеса, която е за обой и пиано, мога да си я спомням като изсвирена от сопран саксофон и китара. Та, каза ми, че винаги се е интересувал от музиканти, които постигат/откриват нещо, а не такива, които доказват нещо. Разбира се, такива са и Марк Уокър (с вече 20-годишна история в групата), и Паолино Дела Порта (с едва 2-годишна). Второто не го помня, защото още съм под въздействието на първото, но беше за "трептенето" на музиката през различните епохи на Орегон и в различните им състави. Но тук по-ценно е да се убедите на живо, осланяйки се на личния си опит и чувствителност – концертът, организиран от "Джаз Плюс" вчера, беше различен от концерта на Орегон, който гледах на Панчевския джаз фестивал в Сърбия миналата година. Дори първият сет вчера беше различен от втория като динамика и трептене на въздуха в залата – интересен контраст между красивото, камерното, мелодичното от една страна и дългите импровизативни картини-въведения към познати теми във втория сет. А финалът (бисът) – "Witchi-Tai-To", класиката на индианеца Джим Пепър, мисля, че обедини двете неща. Нека не забравяме, че едно от нещата, в които Орегон са майстори, е именно конструирането. Концертът в Sofia Live Club довечера навярно също ще бъде различен (в най-добрия смисъл), така че приканваме не само тези, които са изпуснали вчерашния, но и тези, с които бяхме заедно в залата на първото откровение, да дойдат в 20.00.ч.
За да преборим заедно липсата на автентични изживявания, от която все повече съвременни хора се оплакват.
Снимка: Евгени Димитров/агенция БУЛФОТО