Блусът, казват, е диагноза.

Да, съгласна съм. Но тя далеч не е негативна. С времето тази музика е станала обединяващо звено за малцина, които имат смелостта да притежават душа. Избрана общност, в която се влиза лесно – само малко любов, емоции и смелост да ги покажеш... но веднъж зарибен с блуса, веднъж усетил свободата на излятите емоции, тогава няма отърване. Тази диагноза остава до края живота.

Една легендарна фигура – Рене Тросман (Rene Trossman), свири в Sofia Live Club снощи. Неговия блус ще се опитам да ви разкажа.

Както можете да се досетите от предисторията ми, хората не бяха много. Но моментално искам да уточня – качествени. От онези – безстрашните, подвластните на емоциите си, експресивните. Рене пък от своя страна беше още по-истински и жив. Там на сцената беше един от нас - не легенда; не име, свирило редом с големите, а просто един блус фен, който ни разказа няколко истории в акорди и леко пресипнал глас.

Музикантите ме изпълниха с гордост. Не бях слушала млади българи да свирят блус с такъв хъс и професионализъм. Искрено се надявам, че скоро ще имам повод да пиша за тях ... та дано чак да ми омръзне ...

Концертът? Или по-точно да го наречем събирането на фенове около една сцена и няколко прожектора, беше чудесен заряд в понеделнишката вечер. Тросман разчупи представата за блус, която се е загнездила погрешно в съзнанието на мнозина, които още бегло докосват сетивата си до необятната земя на този стил. Гостът дойде, за да покаже, че блус не е само тъгата, самотните нощи, свитото сърце и приглушеното осветление. По-голяма част от изявата беше посветена на онзи тип блус, който те кара да тактуваш бясно, седнал над чаша бира. Весели и динамични, нахъсани и обгърнати с нежните струни на китарата парчета се лееха сред пространството в клуба.
 
Момчетата започнаха с "Voodoo Woman", после ни заредиха с още пулс с много добре направен кавър на "Caldonia" на Луис Джордан. Като един от нас – феновете, Рене посвети редица парчета с идеята да признае и своята страст към големите имена на блус сцената. Направи своя прочит на "Big Leg Woman", "Help Мe" (Sonny Boy Williamson), "Hideaway" (Albert King) и, естествено, великото парче, "Got My Modjo Working" (Muddy Waters). Отдаде почит и на свои приятели - Texas Top (Dave Specter). Разбира се, показа ни и как усеща самият той света около себе си – "Take, take and take/ My endless blue mood".

Все пак блусът - дяволската музика, има много по-дълбоко емоционално въздействие, когато разказва за тъгата на душата, за любовта и самотата. Точно тази емоция сподели с нас Рене, като изсвири "As Тhe Years Go Passing By". И понеже съм напълно откровена с вас: именно този блус се разлива под моята кожа и се докосва до мен осезаемо. Вариантът на парчето, изсвирен от бандата, беше красив и нежен – пълен с галещия звук на кирата и контрабаса, роматичните нотки на саксофона и пианото и силните ръце на барабаните.  

Отпивах от бирата си, пуших поредната цигара и си мислех колко много истини има скрити сред нотите. Срещу мен се усмихваше и тактуваше моя близка приятелка. Умисленият ми ден, предната тъжна вечер, изнервения ритъм на предстоящата седмица, всичко постепенно се измиваше от душата ми, попило в акордите на китарата, баса, барабаните, сакса и пианото. Постепенно в ъглите на очите ми не се прокрадваше тъгата на бетонното кризисно всекидневие, а топлото усещане на уютния чикагски бар, в който имах чувството, че се намирам. Като групата засвири "Ain’t Nobody’s Business...", вече бях тотално изключила за всичко наоколо – тактувах, пеех и се презареждах, докосвайки звука през сумрачния пушек.  А после дойде ред и на "The Blues Is All Right" – Рене помоли публиката да помага.

Пяхме. Всички. Кой колкото може, но от цяло гърло. Тросман се шегуваше през цялото време, говореше си с нас, разказваше ни по нещо за парчетата, които свиреше. Казах ви – усещане като на купон на фенове ... нито капка от студената атмосфера на концертна изява. Всички бяхме там, събрани сред тъмнината от една страст – блуса. В духа на шегите, Рене обяви следващото парче "Just Like Fish", което - сам призна, е песен за алкохол – подходящо за малки, задимени кръчми. Макар и атмосфертата да не съвпадаше съвсем, то ние си казахме "наздраве" и оценихме пивката мелодия и шеговития блус акорд.

Родом от Чикаго, Рене беше решил да завърши гига със "Sweet Home Chicago". Не стана толкова лесно, разбира се. С признание колко е очарован от България и българските - макар и малобройни, почитатели, Тросман изсвири "Ain´t No Sunshine". Попяхме и тук, макар и по-тихо. Не за друго, а защото китарата и саксофонът ни погалиха нежно и ни замечтаха за неизпята песен на смело изречени думи и признания – няма слънце, когато теб те няма.

Накрая нещо важно: концертите, на които можете да чуете истинска, откровена и емоционална изповед, не са много. Рене беше открит и шеговит, преследвайки мисията си да покаже всички страни на блуса. Всички онези бликащи чувства, които някак пропускаме да споделим с хората около нас, всички онези обещания, самотни мисли и сълзи, онези усмивки и енергични дни, които пропускаме да отбележим в спомените си – точно те се прокрадват в акордите на музиката.

Рене Тросман ни разказа именно за тях.

Успя и да ни покаже многоликия блус през своя поглед.