Сещате ли се за „Изповед”-та на Димитър Воев: „Аз съм едно плашило, аз съм едно дете, /аз съм пространство сиво, аз съм ДДТ”.

За първи път се сблъсках с това парче през 1993. Втори презапис от апокрифно разпространяващите се чрез фен клуба на Нова Генерация касетки с родна „упадъчна” музика. Слушам, превъртам и така енти път – „май казва Де Де Те!” Какво е ДДТ? Зависи кого питаш. От забранен инсектицид, през овъртоленото за произнасяне химично наименование „дихлоро-дифенил-трихлороетан”, до култова руска рок група, все е ДДТ.

С други думи, увлечението ми по Нова Генерация стана повод за запознанството ми с ДДТ. Няма да ви лъжа, това не бе любов от пръв поглед, дълго се опознавахме и вероятно затова връзката ни се оказа една осъзната, трайна и безвъзвратна любов, която живее по особено романтичен начин до днес в сърцето ми.

... Минаваме през охраната с швейцарска точност (в 20.00), руска еуфория и се сблъскваме с българска организация във фоайето на „Универсиада”. Пред обикновено огромната, затова безформена, опашка за гардероб, винаги съм предпочитала да си губя времето с по-смислени каузи – бирата, но този път дилемата ми се саморазреши, благодарение на организаторите. Гардеробът въобще не работеше, а десетината човека, които чакат пред единственото щандче за бира, изглеждаха пренебрежимо малко препятствие към заветната цел – първият концерт на ДДТ в България.

Е да, ама не! Вместо дежурните кегове и кранове пенливата напитка се озоваваше в чашите от кенчета, с които, естествено, се оказа, че влизането в залата е забранено. По Марко-Тотевски, когато дойде нашия ред, чашите свършиха, а Юрий Шевчук – идейно ядро, вокал и единствен непреходен член на групата, вече се чува от сцената и тематично подгрява феновете за предстоящото изживяване. Изхвърчам като ужилена, за да не падне и междуметие от думите му на земята, които, оказва се, че са съпроводени от симултанен превод на български.

Ужас, вътре... място бол! Лампите все още са светнати и ясно се вижда как броят на хората в залата е твърде скромен. Допускам, че нелепото съвпадение с датата и часа на срещата с хора на Червената армия са причина за отсъствието на голяма част от руската общност в залата, но да се надяваме, че това няма да повлияе на музикантите.   

И наистина като „заваля”..., та почти два часа се лееше руски рок от душа и сърце. Малко след обещаващото начало с култовото парче „Дождь” светлините угаснаха и всичко си дойде по местата. Първоначалните ми притеснения се изпариха – феновете бяхме малко, но искрени, а Шевчук пееше, скачаше, катереше се по металните конструкции на сцената и се раздаваше така, сякаш е на „Уембли”. Изненадата на великолепната шесторка дойде откъм женските вокали и хвърли във въпросителни залата. От различни посоки долитаха едни и същи реплики: „Абе, коя е тази девочка?!”, „Не знам, но чуй как пее” или „Ех, колко на място се вписва”. И още кухата китара, тромбонът на Иван Васильев и клавиристът Константин Шумайлов разчупваха класическия рок ритъм и постигаха онова характерно звучене, по което сме свикнали да разпознаваме, отличаваме и обичаме групата. Въобще не подценявам и смисъла на текстовете, нито самия Шевчук, който вмяташе адекватни поетични преходи между отделните песни.

Като за първо гостуване у нас ДДТ наистина са се постарали и са включили в сетлиста си и по-стари, и по-нови, но все известни и любими парчета, а видеостената активно съдействаше за ударното въздействие на идейните послания, отправяни от бандата. Примерно по време на „Пропавший без вести” близо петминутното изпълнение, поднесено на фона на непрестанно течащите цифри, те кара наистина да влезеш в „матрицата” и да изчезнеш без вест. Така унесено и неусетно се стигна до финала и цялата зала наравно с групата изпяхме „Родина”. Естествено искахме още. Някои скандираха „Белая река”, други призовавахме за класиката от "Периферия" -  „Я получил эту роль”, но... „Ето все” и наистина това бе всичко от Юрий Шевчук и компания за вечерта. Прекрасен избор за финал, но... просто ни се искаше срещата да продължи още поне малко.

Дано да има следващ път! И докато пиша материала, признавам си, в главата ми продължава да звучи онова екзалтирано "Это все, что останется после меня, / Это все, что возьму я с собой" от снощи, а гласът ми събира сили за нов живот.

Конец.