Докато ескалаторът лениво ме възнасяше към зала 3 на НДК – мястото на представянето на "Квадротопия" на Блуба Лу снощи, се питах откога не съм била на български концерт.
Шоуто показа, че не съм си задала правилния въпрос. Присъстващите не бяхме "НА", а "В" събитието – изпълнителите обграждаха публиката, която сама избираше къде и как да слуша, и дали музиката да я връхлита отгоре, да я изненадва в гръб или да бликва от четирите световни посоки.
А пък и това не беше български концерт (тук не искам да громя "всичко българско и родно" – под "български концерт" разбирам претопляне на нещо, най-често сготвено преди 5-10-20 години).
Понятието "българско" впрочем е несъотносимо към Блуба Лу. Тяхната писта е някъде доста по на Запад от българо-сръбската граница. Формацията не е характерна българска група и по друг показател – Константин Кацарски и Димитър Паскалев никога не се се страхували да се развиват, да правят нови и неизпробвани неща. Повече им прилягат определения като космополитни, авангардни, експериментални (бърза справка "Световна меланхолия" с гост изпълнител неподражаемата Андрония Попова).
“Квадротопия” защити високата летва на заявката да те отведе там, където нещата се случват, да те направи част от едва богата звукова картина, да ти позволи да надзърнеш в други измерения и пространства. Много голям, много амбициозен и смел замисъл. Проект, подобен на експерименти, за които само сме чели или гледали на запис. Пъпната връв на “Квадротопия” е хвърлена над покривите на знакови имена на авангарда като Пинк Флойд, Алън Парсънс, Лори Андерсън, Брайън Ино.
Разместването на традиционните места на публика и изпълнители само по себе си е достатъчна заявка, че ще се случва нещо интересно. Целта не беше да се дезориентира слушателя, а да му се даде свобода, да направи избор как и какво да слуша – да му осигури право на свободно придвижване из звуковия релеф. Да избира между циркулация по или обратна на часовниковата стрелка, брауново движение, хаотични заигравки из пространството – иска се доста смелост и самочувствие за подобна стратегия – защитена адекватно от Димитър Паскалев, Константин Кацарски и съмишлениците им – три забележителни гост-певици, разположени вляво и вдясно от основната сцена, щрайх, китари и брас секция.
Публиката, естествено, не беше многобройна, но затова пък адекватна, заслужила свободата, дадена й от изпълнителите – нещо като микромодел на утопичното бъдеще на "Квадротопия", изградено от едни по-освободени хора с отворени сетива и събуден творчески потенциал.