Лефтфийлд на живо в Лондон.
Check One
Leftfield: Или всичко онова, което в електронната музика се поставя в графата "Останалото поле", там отатък. Или поне така през 90-те години се описваше некартографираната територия, в която творяха електронните банди от острова като Ъндъруърлд, Орбитъл, Флюк и... Лефтфийлд.
Inspe-е-еction! - добре познатият реге глас на Дани Ред стряска всички приятно. И ето го на сцената за "Инспекция". Check One! Същински Чек Уан Кеноби. Дълъг, тънък и полуобърнат с профил към нас, а черните му расти са прибрани в широка черна шапка, за която имам чувството, че се разплита не коса, а една безкрайна и мека като Ямайка, гласова струна. Поглежда, нарежда на баса да соли на тласъци и плавно се превива, всеки миг отлепва подметки. Преглеждаме се едни други публиката, усмихнати: - "Inspеction?!" - Всички са на крака за "инспекцията", секат въздуха с ръце и един през друг редят "Check-One-check. Check. Check Check One - Two - Three. Check. Check. Check". Няма такъв чек!
На живо: Това значи дълбок дебел бас, който навява като океански ураган и разлага всяка мисъл и чувство, качвайки на една сцена оригиналните певци от скрижалите на отлежалия 22-годишен албум "Leftism". Макар и някои като българката Янка Рупкина и Джон Лайдън от Секс Пистълс да не присъстват, тези, които се качват след толкова много години отново, успяват да върнат лентата назад заедно - като никога, по повод юбилейното издание на албума. Дискът, който отрази всички колаборации на Пол Дейли и Нийл Барнс до 1995-та, когато го издадоха като дебют и бест едновременно. А всички го имахме на касетка - проходилка. Това беше тогава и там. А днес и тук някогашните фенове са твърде обикновени на вид, даже са на изчезване.
Началото на "Последният Кик" ("A Final Hit") не можа да ме пренесе като че ли в размазаната атмосфера на "Трейнспотинг", но ърбън анимацията ме позанима. Цялата зала Electric Brixton приседна и отново заприлича поне външно на отпреди началото на концерта: бледи британци на средна възраст със сиви одежди и застинали черти на лицето. Протяжността на мелодията обаче престана да бъде фон на анимацията. Пол започна да се превива и наместо плавния завършек, към който вървяхме някак твърде послушно и дълго, зареди рестарт. Внезапно и за пръв път попих в пълнота ...hit-a.
ВавиЛондон: Преплитащи се релси, по които се плъзга като всеобхватна скоростна камера мозъчната кора. Езици, религии, цветове, дрехи, различни гърлени и носови звуци, люшкащи се глави, миризми на всевъзможни храни. Всички цветове на метрото. Ъндърграундът, оувърграундът и железниците. Сливащи се светлини - чувства, които връщат чувството да си десетгодишен отново. Апогеят на човешката цивилизация, ориентиран изключително към максимално бързо и широко опериране на процесора. На човешката маса. В неспирно усложняващата се вечна игра оцеляват най-силните. И тук, разбира се, представителите на разните кътчета на планетата ни са все най-способните, пробивните и адаптивните. Разнолики и обединени в един общ поглед, вперен на всички страни. "Афро-ляво" ("Afro-Left") започна с добре познатите леви джембета и насечените сричкови заклинания на Джум-Джум едно след друго, стройно ято насред съзнанието. В началото в моето само, докато се радвах на ритъма. Порадвах му се на Конгото като турист - наблюдател по време на рядко сафари. През това време басът преразгледа афро-дясното звуково измерение. Гледах му найковете на Джум-а - от 70-те, като на Форест Гъмп. И полуклекнала в кръста фигура на възрастен вече човек. И тогава разпери ръцете. Вдигаше ги нагоре - отворени в такт с ритъма. Все едно контролираше една от тези напреднали програми, с които диджеите управляват пулта без да се докосват до него. Явно заучено положение. Ала от един момент насетне повече не свали ръцете. Бе се слял с баса. Централно! Сричките му вече не бяха непознато екзотично наречие. Запомнях. Повтарях. Откривах... една друга Африка. Вътре и вън едновременно. Която винаги е била и която ще бъде.
И не аз, не сам, а всички заедно някъде ТАМ.