Да си вземем сбогом с онази любов, без която никак не може? Няма как. 

Да си вземем сбогом с онази група, записала само два албума, но оставила огромна следа в по-новата ни музикална история? Не само няма как, но и няма изгледи скоро да се случи. Ура, ура за събирането на Тангра - след повече от 25 години се задава нов албум на хоризонта и вече започват да се осъществяват концерти. Една от дефинициите на чистия кеф!

Лято, липите са полудели да цъфтят и да превръщат София в по-приятен град за живеене, концертът на Тангра на 24 юни в арт център "Сити Марк" се разпродава за броени дни и групата решава да направи втори по-рано в същия ден. Упражнение, което не правят за пръв път, както помнят хората, имали късмета да присъстват някога на техни концерти.

Следващата важна дата в календара е 1 декември, когато в зала 1 на НДК ще представят новия си албум, а той все още е в процес на създаване, затова за момента се знае само, че явно през зимата ще се изненадваме. Изненади през лятото обаче няма. Уютна зала, чудесно пипнат звук, трима ветерани на сцената - Константин Марков, Станислав Сланев - Стенли и Дани Ганчев. Настоящият състав се допълва с Иво Чалъков (китара) и Стефан Попов (барабани), познати ни от Grаvity Co. Парчета, които се знаят наизуст от публиката в залата. Откриване с "Оловният войник".

Начало едновременно ударно и колебливо - нито един от музикантите не е отсъствал дълго от сцената, но в този си състав излизат за пръв път, с това име се появяват след прекалено дълга пауза, пред тази публика се представят за пръв път. Долавя се леко напрежение в стойката на тялото, в хвата на китарата, но реакцията на публиката е толкова топла, че скоро от напрежението няма и следа. Заедно с него изчезва и пропастта на времето и сякаш групата изобщо не е слизала от сцената.

Отличителният глас на Стенли цепи мрака - буквално. Константин Марков, полузакрил лице с качулка, поприведен над баса, с черен клин и кубинки - униформата на хората, които не понасят униформи - излъчва мрачна сериозност, докато лицето му не се разлее в една от най-топлите усмивки, които съм виждала. Дани Ганчев пък изобщо не спира да се усмихва и да подскача зад клавира - чаровно момче, отвън рок звезда, отвътре - безгрижно дете. Вокалът на Стенли - все така великолепен - може да удави душата ти в океан от музика; може да я прониже с един-единствен тон и да я остави вцепенена като пеперуда, прободена с карфица, може да я вледени и миг след това да я разтопи... Всяка песен е различно преживяване. И хитовете от "втория период" на групата - "До последен дъх", "Циркът", "Така стоят нещата", "Черно-бяла снимка", и тези от "първия", звучали оригинално с топлия, богат тембър на непрежалимия Чочо Владовски. Цялата зала пее с пълен глас на "Богатство" и "Нашият град" (за което текстовете на Александър Петров също имат немалка заслуга).

Имам чувството, че едва съм си поела дъх и концертът вече е към края си. Стенли разперва ръце - отпуска се и се носи по вълните на музиката, няма и следа от напрежение, само чисто удоволствие. Всички са отдавна в свои води - и музикантите, и феновете. Дани е във вихъра си - разпява публиката за разгрявка преди "Черно-бяла снимка", радва с дрезгавия си тембър в куплет на "Бъди какъвто си" и тъче лунни пътеки с красивата тъга на собствената си композиция "Жулиета". Косьо е все така стабилната котва на формацията, но не пропуска да се включи в купона със стойки и чупки. Пот се лее от лицето на Иво, а пръстите му препускат по рифове и сола, докато барабаните на Стефан задават ритъма не само на композициите, синхронизират пулса на десетките сърца в залата. Като марша на онзи войник, намерен в шкафа, непобеден и все тъй крачещ с песен.

Уж край, но никой няма намерение да си тръгва без бис. "Дон Кихот"!, провиква се някой и настръхвам - "Безсъние", както всъщност се казва парчето, не е песен на Тангра, колкото и да е в стила на "Нашият град" - първия албум от 1982. Разбира се, финалът е с "Любовта, без която не може" (отдавна прекръстена на "...без която не можеМ"). Няма нужда Стенли да пее - познавате ли човек, който да не знае този текст? Аз не, такива нямаше и в залата тази вечер. А после...

Спи булевардът след дългия ден, спят уморени тротоарите пусти, но малката армия на оловния войник върви във строй, върви със песен. Тангра. Отново тук. Все още тук. Просто велики. 

Така стоят нещата - до последен дъх.

Снимки на Тонина Манфреди - в секцията "Галерия"