Да призная още в началото: за първи път гледам Stereo MC's на живо.
Вероятно личи по вълнението, което ме е обзело - сигурно го усещат и хората на хиляда метра от мен. На път за столичната зала "Универсиада", където ще се представят британците. За пети път в България, но сега - по повод 6-та годишнина на "Тангра Мега Рок".
Движа се небрежно към входовете, а тълпящата се отпред почти религиозно-сплотена публика ме гледа, сякаш в нежния сумрак светя като токсичен отпадък.
След малки премеждия с гест листа, съм в залата. Вливам се удобно сред "местното население", а от сцената вече долитат уа-уа ефектите и мистичният delay на г-н Насо Русков и колегите му от Бейбифейс Клан (Babyface Clan). В този момент математическата половина от мозъка ми отчита нещо… различно! Нашите момчета правят революция в своята "музикална кутийка", като свирят забележимо по-небрежно, надскочили претенциозната визия и натрапчива етюдност (които ме оставяха глух за ноти на последните им няколко изяви). Още не стигнал до бара, творческата половина на мозъка ми пък започва да поглъща качествата на концерта: ненаситно като ухилено пухкаво хлапе – голям розов захарен памук. "Така че…" - казвам си - "Давай да изключвам практическото полукълбо и да се мятам в тълпата, защото този път, ТОЗИ ПЪТ други ще си късат косите и газят перуките, че не са си купили билетче!"
Бум!
Роб Би (Rob B.) (или както би казал Джон Ленън - Робърт Чарлз Бърч) се появвява на сцената и сякаш си мисли - точно като мен за захарния памук – че просто иска да ни сдъвче сладко и нетърпеливо. Поне със сигурност изглежда така – по-жив и нахъсан от всякога.
"Религиозните фанатици", които имат богат опит с концерти на Stereo MС’s, изглеждат все още несигурни, изучават, сравняват, а през това време си придават достоен вид на истински фенове, като вдигат дясна ръка нагоре, сочат с показалец тавана, а предварително избрани от братството – средно трима души – подскачат с възглас: "Иху!" отвреме навреме. Аз, като неподправен пич и пропуснал четирите предишни концерта, се врязвам адски възторжен в редиците, но както винаги го правя видимо неритмично…
(Сега трябва да започна да изброявам парчетата от новия албум, които са изпълнили, да кажа, че само тонрежисьорът чуваше концерта на 100%, да спомена няколко интересни факта и да завърша с пара-професионална оценка. Например: средно като за пореден път….
НЯМА да го направя.
Така-а-а….
Не без причина, гипсираната част от публиката бързо се настройва на честотата на Роб, понеже той внезапно и суперразвълнувано започва да обяснява, че сме се събрали да празнуваме и да се чувстваме готино, да се отпуснем, да се забавляваме, да свалим маските, да нахлузим други маски, да бъдем щастливи хора и т.н. (парафразирам, като изброявам по вдъхновение)... Искам да кажа, рядко се случват чудеса по концерти, но ето по кои други признаци може да се ориентираш, че си на концерт-чудо:
1. Публиката бързо влиза в ритъм (по средата на първото парче) и като се извърнеш назад, насреща ти блещукат като звездички стотици щастливи потни лица!
2. Скромната сбирка в залата започва да рони мазилката от тавана с викове, напомнящи за многохилядна армия.
3. Беквокалистиките (секси шоколадови мадами) се късат на две половини от танци, а ти си мислиш, че трябва да се ожениш и за двете половини и на двете.
4. Фронтменът се държи свръхестествено, на моменти почти левитира, зареден от ентусиазма на изцерените от всякакви болки и тревоги фенове.
5. Концертът "свършва", а публиката подскача върху дюшемето така, че наистина започваш да се притесняваш за целостта на зданието.
6. Фронтменът също се тревожи за същото и връща на бис групата, за да спаси бедственото положение. Започват да свирят култовите парчета, сред които, естествено, "Connected" и "Step It Up".
7. Това с биса се повтаря около "двайсет" пъти, а хората наоколо се превръщат в радваща окото гротеска на меломани-епикурейци, пребозали с амброзия от музикални гами.
Така - след финалните акорди на "Tales", излизаш от концерта: неспособен да обсъждаш, неспособен да критикуваш и особено неспособен да пишеш каквото и да било, най-малкото репортаж. Това се нарича истинско изкуство, при което всички съставки се смесват така, че финалният резултат да бъде магически и необясним.
Ами накрая искам съвсем официално да благодаря на Роб Би, Ник Халъм (Nick Hallam) и останалите от формацията, че след половин век пребиваване на тази иначе неприветлива земя, показват как именно се правят нещата с хъс и професионално. Нямам какво повече да кажа, освен да ви призова:
Сдобийте по най-бързия начин с новия албум на Stereo MС’s - "Emperor's Nightingale" (2011), и следващия път – на линия, с билетчета, че както е тръгнало, ще пропуснете нещо с мащабите на Куин (Queen) от "Уембли" 1986.
Мерси!
Снимки на Боян Христов от шоуто - в секцията "Галерии".