"Sofia Live Club". 22:00 часът. Влизам с очакване климатик да ме спаси от канската жега снощи.
Да, ама не! Задушно е като в претъпкан автобус около 17 ч. в центъра на лятото. Намирам чудесно място за снимки и чувам как Стив Лукатър (Steve Lukather) представя музикантите си. Докато бръщолеви колко му е гот да е с нас, споменава Майк Стърн (Mike Stern).
Бендът започва с титулното парче от последния солов албум на Стив - “Ever Changing Times” (2008), прескача за малко в "How Many Zeroes" и прелива в инстументал на Стърн. Чувам по-скоро блендата на Алън Холдсуърт (Allan Holdsworth). Страхотен кеф – виртуозен джаз рок в квартет с водеща китара и звучно подпиращ клавир. От мен тече вода.
Гостът сменя китари и говори за Стили Ден (Steely Dan). Хоп – тяхно готино парче, леко повредено от гласа му. Тоя човек като зине за две ноти, го виждам зад врата, на която пише WC, и само чакам да шурне водата от казанчето. Много е голяма нуждата в гласа му – дрезгав, напънат, неверен на моменти, ограничен диапазон... Спомням си как той нахално заяви в едно френско предаване навремето: „Уволних всички певци на Тото (Toto) за да не ми пречат”. И от него тече вода. Кърпите за попиване на пот влизат в действие. Задух!
„Искате ли малко рок?” провиква се той. Бурно „йеааа”! Феновете в залата не знаят, че ще чуят турбо вдлъбнато парче, името на което знаят само четиримата на сцената. Агитката с мен ми хвърля въпросителни погледи: „Кое е това?”."Е*ем ли го!”, отговарям кратко, абсолютно наясно с дискографията на героя. За капак той пее фалшименто. Всички се споглеждаме снизходително. Оглеждам се – в залата има над 800 души. От мен продължава да шурти вода.
Започва инструментално “Song For Jeff” от албума “Candyman” (1994). За нещастно споминалия се барабанист на Тото - Джеф Поркаро, квартетът свири божествено – китарни сола на Стив, клавирни фортиции с басови партии от лява ръка, луда ритъм секция. Забравям, че от блика вода, а и от тях – яко!
Стив започва да сваля на шапка на великите китаристи. Свири с бленда и в стил Джеф Бек (Jeff Beck). Залата е в плен от мъчително изтръгнатите тонове. След това "Red House" на Джими Хендрикс (Jimi Hendrix). Както беше и обещал - блус сесия с много добър избор: хората тук заслужават точно това. Взирам се в красивите лица и виждам как благоговейно мълчат на тези невероятно виртуозно изсвирени композиции. Няма как да е иначе...
Бис.
"Shine On You Crazy Diamond" на Пинк Флойд (Pink Floyd). Егати! Лукатър се издига с две педи в очите ми, почитайки моя любим китарист - Дейвид Гилмор (David Gilmour).
Страхотен концерт за китара на виртуоз, разказващ истории от китарното изкуство.
Край.
И навън вече е адски студ – 30 градуса по Целзий.