Тя е композитор, певец, инструменталист, поет и художник. Издадените от нея 19 студийни албума, 2 концертни и 7 сборни за период от 45 години са добре известни на широката публика, а канадката има признанието като един от най-значителните автори на своето поколение. Нейната самобитна интерпретация на различни стилове от фолк, джаз, рок и поп създава завладяващ, често пъти неопределен музикален пейзаж, с който запленява любителите на музиката.
Особено място сред дискографията ѝ заема албумът "Blue", или "Синьо" (обложката на снимката), и ето защо. След като получава първата си награда "Грами" през 1970 година за албума "Clouds", или "Облаци", тя се зарича да си вземе една година почивка, уж за да презареди изхабените си батерии, но и за да избяга от усещането за клаустрофобия. "Бях изолирана и започнах да се чувствам като птица в позлатена клетка, определено успехът ме осакатява по много начини. Не мога да се движа свободно. Обичам да живея, да съм на улицата, да съм сред тълпата...", казва певицата.
Същевременно нейната интензивна любовна връзка с музиканта Graham Nash, която съвпада с ускорен скок на творческата продуктивност и за двамата, наближава своя край. Joni заминава за Европа и пътува из Гърция, Испания и Франция. Основното ѝ седалище е на остров Крит, където се настанява в пещера сред хипи комуна в рибарското село Матала. Оттук тя изпраща на Graham телеграма: "Ако държиш пясъка твърде здраво в ръката си, той ще се изсипе през пръстите ти". Като резултат от раздялата се появяват три песни, посветени на връзката ѝ с Graham Nash.
Сред новите ѝ приятели се оказва Cary Raditz, американски готвач, който е благословен, по думите на Mitchell, със "свирепо изглеждащи сини очи" и "белегът на Каин на челото". Двамата започват връзка, запечатана от песен, която тя съчинява в чест на рождения му ден: "Carey". Така музикалните идеи за албума "Blue" започват да се оформят, като се открояват темите за любовта, загубата, бягството, търсенето на някаква неопределена духовна истина, но и трудно описуемата носталгия. И докато е в Париж, именно нея тя я изразява в песента "California".
След като се завръща в родната си Канада, тя свири на фолклорния фестивал в Торонто Mariposa заедно с певеца James Taylor и това дава началото на нова романтична връзка, която има и творчески измерения с участие в съвместни проекти. Връзката им обаче бързо се влошава. Очевидно опустошена от решението на Taylor да я прекрати, Mitchell насочва болката си към нови песни, които записва за "Blue".
Така албумът се превръща в документ за живот с много обрати, дневник за физическа и емоционална неустойчивост, създаден на фона на неспокойни пътувания и обречени любовни връзки. Тя споделя в интервю: "В този период от живота си нямах лична защита. Почувствах се като целофанена обвивка върху кутия цигари. Чувствах, че нямам абсолютно никакви тайни от света и не можех да се преструвам в живота си, че съм силна. Или съм щастлива. Разбрах неспособността си да обичам в този момент. И това ме ужаси". Когото чува за първи "Blue", певецът Kris Kristofferson заявява: "Джони! Задръж нещо за себе си!"
В наши дни този албум се смята за най-доброто, издадено от Joni Mitchell, тя самата го определя като повратна точка в своето развитие. Музикалните критици го нареждат сред най-великите албуми на всички времена за начина, по който текстовете, композициите и гласът на Mitchell се съчетават. През януари 2000 година The New York Times избира "Blue" за един от 25-те албума, които представляват "повратни точки и върхове в популярната музика от ХХ век". През 2020 г. той е поставен на трето място в списъка на Rolling Stone за "500 най-велики албума на всички времена", с най-високата класация за жена изпълнител. А през юли 2017 г. е избран от National Public Radio за най-великия албум за всички времена, направен от жена.
"Blue" ще бъде представен от Сергей Шишов в предаването за концептуални албуми "Картини от една изложба®" на програма "Хоризонт" по БНР в събота, 30 януари, след новините от 21.00 ч.