Неговите чувства към Gil Evans не са нещо необикновено. Без съмнение най-силно изявеният джаз аранжор след Duke Ellington, Gil Evans е почти боготворен от огромен брой композитори, оркестратори, инструменталисти и критици. Това чувство се усилва от недостъпността му по това време – в битието си той не е бил враждебен или антисоциален, а просто недостъпен по един вежлив и тих начин. Кое прави творчеството на Gil Evans уникално? Ето един възможен прочит: всяка негова партитура може се приеме като кръстословица и така да бъде "разгадана" вертикално (чрез акордите) и хоризонтално под формата на мелодиите, които той създава. Когато едновременно се слуша и в двете посоки, неговата музика просто спира дъха. Това първо. Другата, също важна част, е прилагането на необичайни инструменти. Evans почти напълно изоставя стандартния джазов арсенал само от тромпети, тромбони и саксофони. Той използва флейти, обои и английски рогове, наред с валдхорни и стандартните джазови инструменти, които обаче свирят отвъд обичайния си обхват. Gil Evans е сред първите, които включват валдхорна в джаза, още докато е главен аранжор към оркестъра на Claude Thornhill. Evans не само че използва "неджазови" инструменти, но и ги съвместява по изненадващ начин за да създаде неземни, свежи, прекрасни звуци. Затова мнозина смятат, че неговият звук е по-близо до Mozart, отколкото до джаза. Особено ценно също така, и това трябва да се подчертае, е неговото чувство за форма и структура. Същевременно Gil е изненадващо скромен по отношение на музиката си. Когато веднъж му казват, че на някои хора им е трудно да определят дали един негов съвместен албум с Miles Davis е класическа музика или джаз, той казва: "Това не е мой проблем, а на търговеца".
Всички тези качества се открояват особено ярко в албума "The Individualism Of Gil Evans" ("Индивидуалността на Гил Евънс") от 1964 година, първата му дългосвиреща плоча, при това двойна, след тригодишно мълчание: "Стоях далеч от музиката в продължение на две години - казва той. - Исках да се огледам и да видя какво се случва по света извън музиката". В този албум той прилага няколко различни подхода при оркестрацията на деветте пиеси: пет от тях са негови оригинални творби (две от които в съавторство с Miles Davis) и композиции от Kurt Weill, Bob Dorough, John Lewis и Willie Dixon, ето два разнопосочни примера: В "The Barbara Song" няма тромпети, тя е по мелодия на Kurt Weill от "Опера за три гроша" на Bеrtolt Brecht, а Evans акцентира на инструментариум от две валдхорни, тромбон, туба, флейта, басова флейта, английски рог.
"Las Vegas Tango" е собствена композиция на Gil Evans, ето какво споделя той: "Просто обикновен блус в минор. Няма нищо необикновено в него. Използвах това заглавие, защото носеше някакъв отворен звук, като в равнините. Израсъл съм на запад". Тук рябва да бъдат откроени включването на Jimmy Cleveland със соло на тромбон, както и дълбокия звук на контрабаса на Paul Chambers с невероятната му способност да държи дълъг тон. Първата сесия записи за този албум Evans провежда в студиото на фирмата Verve с продуцент Creed Taylor през септември 1963. Двамата успяват да си извоюват правото да поканят толкова музиканти, колкото поискат и да им отредят исканото време за студийна работа. Gil дори успява да запише някои скици в студиото - нечуван лукс за композитор/аранжор по това време. Evans също така има привилегията да записва по една или две композиции в даден момент, когато е имал нещо готово, вместо предварително да представи готов целия албум. Taylor е бил абсолютно уверен, че албумът ще се материализира само ако даде свобода на Gil. В неговия оркестър са поканени и блестят музиканти като Phil Woods, Steve Lacy, Paul Chambers, Elvin Jones, Milt Hilton, Richard Davis, Eric Dolphy, Kenny Burrell и Wayne Shorter. Evans свири на пиано в почти всяка пиеса, като с това подсказва развитието на идеите си. Албумът "Индивидуалността на Гил Евънс" ще бъде представен от Сергей Шишов в предаването "Картини от една изложба" на програма "Хоризонт" по БНР в събота, 30 декември, след новините от 21.00 ч.