Пролетта е разперила пръсти над прашна София. Слънцето крадливо се усмихваше още от сутринта. А аз нетърпеливо чаках да се спусне нощта. Предстоеше ми среща с Джордж Дюк (George Duke) и музикантите му. Още не знаех даже колко безумно ще се почувствам малко след 20.00 часа в зала 1 на НДК.
Часове по-късно, концертът започна и аз буквално изпаднах в екстаз.
Джордж Дюк и музикантите се качиха на сцената с усмивка. Още при появата им усетих странно спокойствие. Комфорт. Светлината, първите ноти, усмивките, всичко караше душата ми да предусеща пълното емоционално презареждане, което предстоеше на всички нас.
Хепъпингът започна с чудовищния саунд. От сцената се заизливаха ноти, които пулсираха в пълна хармония. Всеки инструмент се заиграваше със собственото си звучене, както и с останалите. Абсолютна хомогенност. Химия, почти любовна, сплиташе звуците на всеки инструмент. Музикантите непрекъснато разменяха ролите си. Подаваха нота към другия и музиката пулсираше в пространстовото от всеки ъгъл. Нямаше нито миг, в който някой инструмент да е замлъкнал.
В паузите, колкото да си поемем дъх, Джордж Дюк се закачаше с публиката. Смееше се. Говореше с нас. Атмосферата беше по-скоро с усещане на джем-сешън, на клубен концерт. Нищо излишно показно, никакво величаене, никакво изхвърляне. Когато загуби трака си на кийборда, само се изсмя и започна да рови в плейлистата. Публиката се забавляваше и окуражаваше музикантите - доказани титани.
За пръв път присъствах на концерт, в който нямаше превес на нито един инструмент, нито един музикант. Дюк е намерил златната среда на звука и около мен витаеше усещане за абсолютна цялостност. Солата на баса от Майкъл Менсън и на барабаните - Роналд Брънър, бяха чудовищни. Публиката пляскаше, свиреше, викаше от удоволствие. Пианото намираше път през пулса ми и стигаше до съвсем първичното усещане за музиката – дълбоко, някъде под кожата ми се разливаше. Усещах как тялото ми се зарежда с енергия и пулса ми се ускоряваше с всяка следваща песен. Всеки един, там на сцената, тотално се кефеше на музиката. Позитивното излъчване на артистите се просмукваше и сред звуците и екзалтираше феновете.
Концертът представи палитра от музикални стилове. Джаз - смуут, куул и класически, фънк, блус, малко соул закачка в гласа на бек вокалистката Шанън Пиърсън. Дюк, свирил с имена като Стенли Кларк и Франк Запа в митичния му проект Мадърс Ъф Инвеншън, направи реверанс и към колегите си и изсвири няколко парчета от съвместните им проекти. Но дори и отделните парчета, дори и те носиха в себе си усещането за звучене, което не можеш, ей така, с лекота да класифицираш към конкретен жанр. Защото, когато от пианото се лееше джаз, басът се вкючваше с фънк звучене, после барабаните раздираха плътта на тъмнината. Таланти толкова големи, че е абсурдно да ги вмънкеш в клишето на конкретен стил.
Наелектризирани до пръсване, душите ни се понесоха и сред няколко акорда на пианото, които Дюк повтори по уникален начин. Преминаваше с лекота между кийборда и рояла, без да прекъсва и за миг протяжния стон на клавишите. Звуците на двата инструмента се преплитаха, привличаха се, докосваха се и после отшумяваха в нощта. Той сменяше ръцете си и галеше клавишите в един непрестанен кръг, разкъсван между двата инструмента. Напрежението в публиката, събраните звуци под кожата се изляха, когато останалите се вкючиха към пианото и ги изстреляха като фойерверк над сцената. Така - крайно артистично, под формата на медли, Дюк представи по-важните парчета от новия си проект "Dukey Treats" (2008) ("Everyday Hero", "A Fonk Tail, "Are You Ready", "Images Of Us"). За предишния си, по-минимъл проект "In A Mellow Tone" (2006), Джордж припомни с пиесите "Quiet Fire" и "Just Because".
Когато и последната песен свърши никой дори и за миг не си помисли да си тръгне. Бис. Немислимо беше това шоу да приключи толкова лесно. Хората имаха нужда от още и още. Залата се разкъса от викове. Музикантите се появиха сякаш презаредени, може би усетили колко силно са повлияли на публиката си.
Бисът беше също уникален. Като мини концерт. Като още една звукова вълна, която понесе всички ни още по-нависоко. И не, не изсвириха само едно парче. Изсвириха няколко. Изсвириха една история. Дюк обикаляше сцената. Кийбордът разговаряше с останалите инструменти. Поспориха с китарата. Намери съмишленик с гласа. Скараха се с баса. Съвсем умишлено се копираха. За миг се изгубих сред звуците. Кой свиреше бас сега, кой соло китара, кой пиано? После се заговори с барабаните. Заплетоха звук. Смесиха ритъма си. Разпокъсаха се. Сляха се пак в едно. Публиката пляскаше, припяваше, танцуваше. Телата ни изпитваха ритъма и попиваха нотите.
Разказът на нотите свърши. Батериите са заредени до горе.
В тишината на нощта след концерта думите изгубиха смисъла си.
По-важното е, че музиката остана.